Том Клэнси - По заповед на президента

Държавният секретар Скот Адлер, който сега леко похъркваше, излегнат на кожената облегалка, беше дипломат от кариерата. Чавес отлично помнеше как Адлер бе успял да завоюва доверието и уважението на президента Райън. Не беше глупав. Нито пък продажен. Но като всеки човек и той понякога грешеше… само че при мъжете, родени за велики дела, и грешките не са дребни. Някога някой от бъдещите историци ще опише пътуването, от което сега се завръщаха, но дали ще разбере какво всъщност е станало… но ако не го разбере, какъв тогава ще бъде коментарът му?

Всъщност наистина, какво се бе случило, запита се Динг. Иран беше погълнал Ирак и на тяхно място се бе появила нова държава. И точно когато Съединените щати се опитваха да се справят с това ново предизвикателство, нещо внезапно бе нарушило спокойствието буквално на другия край на света. Събитието не изглеждаше значително на фона на международната обстановка, обаче човек никога не знае какви ще бъдат последиците. Кой можеше да прозре в бъдещето? Този недостатък винаги е струвал скъпо на човечеството. От векове политиците са трупали грешка след грешка, защото когато си във вихъра на събитията, не можеш да гледаш по-надалеч. А накрая народите плащат скъпо и прескъпо за късогледството на водачите си.

Доминго Чавес наскоро бе защитил дисертацията си и бе обявен за експерт по международни отношения. Обаче и това бе само една измама, помисли си Динг и отново се облегна назад. Доста често сложната плетеница в международните отношения можеше да се обясни само с няколко думи — някоя държава се опитваше да измами всички останали, за да ограби съседите си, без да рискува да бъде наказана. Доминго Чавес, който скоро щеше да стане доктор в областта на изследването на международните отношения, се усмихна на този простичък, но напълно правдив извод. Макар че никак не бе смешно, когато загиват човешки същества. Особено когато той и господин К. бяха сред работните пчелички от предната линия на фронта. Да-а, явно нещо се е променило в Средния изток, и то сериозно. И нещо се мътеше в Китай… Възможно ли бе да има някаква връзка между двете събития, между поглъщането на Ирак от Иран и инцидента в Тайванския проток? И какво ще стане, ако тази хипотеза се оправдае? Кой би могъл да отгатне изненадите, които крие бъдещето? Историците допускат, че ако хората са достатъчно умни, ще се досещат за най-разумните решения. Обаче историците никога не са били принуждавани да вземат съдбоносни решения в обстановка, изпълнена с неясноти, въпросителни и напрежение…

— Хм, този път не беше в най-добрата си форма — отбеляза Плъмър.

— Двайсет часа не е толкова много, за да се реагира на събитие, което се е случило на другия край на света — предпазливо отбеляза Холцман.

Намираха се в типичен вашингтонски ресторант в псевдофренски стил. Луксозната папка с менюто бе изпъстрена с помпозни френски названия и раздути цени на ястия с посредствено качество, но и двамата печелеха достатъчно, така че можеха да си го позволят.

— Очакваше се да се справи по-добре — промърмори Плъмър.

— Искаш да кажеш, че не умее да лъже?

— Това е едно от качествата, които се очакват от един президент.

— И когато го уловим в лъжа… — Холцман се спря навреме. Опасно бе да продължи.

— Боб, някой да ти е обещавал, че нашата професия е от лесните?

— Понякога се питам дали ние самите не си я усложняваме още повече.

Ала опитният Плъмър не се хвана на уловката, а попита:

— Какво ще кажеш за Скот Адлер?

— Въпросът, който зададе на пресконференцията тази сутрин, беше тъкмо на място — съгласи се репортерът от «Уошингтън Поуст» и вдигна чашата си за наздравица. — Един от моите хора се е заел да проучи въпроса.

— Ние също. От Райън се искаше само да признае, че се подготвя среща с посланика на континентален Китай. Така щеше да успее да прикрие всичко останало.

— Но това би означавало да излъже пред всички нас, пред камерите, пред зрителите.

— Но оправдана лъжа, Боб. Такава е играта. Правителството се опитва да държи нещата в тайна, а ние се опитваме да повдигнем булото. Райън май прекалено се увлича по секретността.

— Но чий сценарий следваме ние, когато го печем на бавен огън заради това негово увлечение?

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Джон. Ед Килти ти е снесъл цялата тази миризлива история. Не е нужно да съм гениален, за да се досетя. Всички го знаят.

— Е, нали всичко се оказа истина. Какво още ровиш?

— Да, така е — призна Холцман. — Но май има и още нещо.