Том Клэнси - По заповед на президента

— Май ще трябва да те уча още и на изкуството да търпиш, когато някой се шегува с теб — въздъхна Арни и излезе.

И така, приключи поредният урок по президентско майсторство. Дали някога щеше да доживее края на тези уроци? Рано или късно трябваше да започне да действа като президент, нали? Но все още отлагаше… Арни не посмя да му го каже открито, нито пък Роби, но пък и не бяха длъжни. Да, излизаше, че все още не си тежи на мястото. Наистина, полагаше всички усилия, на които бе способен, ала това май не бе достатъчно. А кога ли щеше да бъде? Може би никога.

Четиринадесет американски граждани, загинали на някакъв остров, отдалечен на тринайсет хиляди километра от САЩ, може би убити преднамерено, макар че още не можеше да отгатне целта на този престъпен акт. Какво трябваше да направи той като президент на страната? Да забрави за мъртвите и да се заеме с останалите задачи? Да държи речи, да се среща с хората, за които би трябвало да се грижи, да ги защитава, да ги брани, и в същото време да забрави, че не бе успял да опази четиринадесет от тези граждани… Не. Имаше кой да се грижи за опазването на живота им — лекари, военни, полиция. Но нали те бяха подчинени на него? Трябваше да сдържа гнева си, да прикрива смущението си, да фокусира усилията си върху нещо друго до края на този тежък ден.

Киноартиста погледна към морето на шест километра под самолета. На север се виждаше внушителен синкавосив айсберг, блестящ на яркото слънце. Забележителна гледка! Никога досега не бе виждал такъв огромен плаващ леден къс. За хората от неговата родина океанът изглеждаше много странен, необятен като пустиня, в която не може да се живее. Как странно напомняше за пустинята, макар цветовете да бяха съвсем различни, а вълните се извиваха в безкрайни дъги, донякъде като пясъчните дюни, макар и да не мамеха да потънеш сред тях.

Светът ненавиждаше такива като него. Дори и работодателите му предпочитаха да го държат на разстояние, като зло, но понякога много полезно куче.

Лицето му се сви в гримаса. Неговият народ никога не бе имал високо мнение за кучетата. А той отново се бе върнал тук, сам, докато хората му щяха да пристигнат по-късно, на групи от по трима, с други самолети. Със сигурност нямаше да ги посрещнат като добре дошли. А в далечната им родина дори се страхуваха от тях.

Успехът щеше да му донесе… какво? Агентите от Специалната служба щяха да го търсят по целия свят, обаче нали и евреите се занимаваха със същото вече от доста години, пък той все още си бе жив и здрав. Но за какво всъщност го правеше? Хм, май беше доста късно да си задава този въпрос. Ако провалеше акцията, никой нямаше да го погледне. Но нали се бореше за славата на Аллах? За Свещената война, за Джихада? Зад това религиозно понятие се криеше чисто милитаристично съдържание — защита на Вярата в истинския Бог с оръжие в ръка. Ала той бе загубил тази вяра, вече в нищо не вярваше. Дълбоко в глъбините на душата му се надигаше смътен страх, че няма нито дом, нито родина, нито… вяра? Сепна се рязко. Нямаше право да си мисли такива неща. Той и всички като него, стига да оцеляваха, се превръщаха в автомати, в превъзходно обучени роботи, машини, послушно изпълняващи нечии заповеди и захвърляни веднага, когато се наложи. Пред него оставаше само безмълвната морска шир. Не, той нямаше избор — длъжен бе да изпълни задачата си.

Деца. Никога не се бе женил, нито пък бе ставал баща, така че не знаеше какво означава да си баща. Може би жените, с които бе запълвал нощите си, разбираха малко повече от него какво богатство са децата… но не, те до една бяха подбирани от публичните домове, а неговата религия го учеше да ги презира дори и ако се бе възползвал от телата им… Ако пък се пръкнеше някакво потомство от него, то тези деца сигурно щяха да бъдат прокълнати. Как е възможно един мъж да отдаде целия си живот на една велика идея, ала в един миг внезапно да осъзнае къде е попаднал, да зърне пред себе си най-негостоприемния пейзаж, място, където никой не би пожелал да живее, ала в същото време да се почувства спокоен, като блуден син, най-после завърнал се у дома? А той щеше да прати тези деца на смърт. Децата на неверниците… От друга страна, за него те не бяха деца, а по-скоро някакви предмети, средства за постигане на политически цели. Но нали… нали на тази възраст те бяха абсолютно невинни — нямаха никакви грехове, дори телцата им още не бяха достатъчно оформени, още не осъзнаваха що е зло и що е добро?

Киноартиста си повтаряше, че и друг път са го спохождали такива мисли, че съмненията са нещо напълно естествено при такива рисковани акции, че досега винаги е успявал да ги отхвърля като ненужни, дори вредни. Нима светът вече не бе същият, нима бяха започнали някакви необясними промени…