Том Клэнси - По заповед на президента

— Бари, само една страна в света се нарича Китайска народна република, защото официалното име на Тайван е «Република Китай». А аз съм длъжен да спазвам общоприетите названия на държавите, нали?

— Да, господин президент. Обаче…

— … обаче ние сме изправени пред скръбния факт, че са загинали четиринадесет американски граждани, и не бива да си губим времето с това кой как се казвал.

— И какво трябва да се направи според вас, сър? — чу се настойчив женски глас.

— Първо трябва да се опитаме да разберем какво точно се е случило, а чак след това да планираме какво да предприемем.

— Но защо още не знаем какво се е случило в Тайванския проток?

— Защото е невъзможно да се знае какво става във всеки миг, във всяка точка по земното кълбо, колкото и да ни се иска. Просто е невъзможно.

— Затова ли вашата администрация взе решение за увеличаване на персонала на ЦРУ?

— Както вече заявих, тук няма да обсъждаме въпроси, свързани с дейността на разузнаването.

— Господин президент, бяха публикувани доклади, в които…

— … в които се съобщава, че всички летящи чинии от авиацията на НЛО са се прибрали в базите си — прекъсна я Райън. — И вие повярвахте на това, така ли?

Залата за миг притихна. Не се случваше често един президент да не може да овладее нервите си. Но на репортерите тази сцена определено им хареса.

— Дами и господа, искрено съжалявам, че в момента не мога да задоволя изцяло любопитството ви. Всъщност самият аз си задавам доста въпроси, но знам, че ще се наложи да изчакам, докато получа правдоподобни отговори. А щом като ще трябва аз да изчакам, докато се съберат всички сведения, очевидно и вие ще трябва да се въоръжите с търпение. — Той посочи следващия кореспондент.

— Господин президент, наскоро на телевизионните екрани се появи един мъж, който много приличаше на някогашния председател на руското КГБ…

— Да, Сам?

— Та този човек каза, че е Николай Герасимов. Мисля, че имам законното право да ви попитам…

— Все още не мога да разбера какъв е въпросът ти, Сам.

— Наистина ли той е този, за когото се представя?

— Разбира се, че е той. Не се нуждаеш от моето потвърждение.

— Господин президент, това събитие, тази… операция получи широк международен отзвук. Но не е изключено някои акции на нашето разузнаване, макар да са планирани прецизно, да повлияят, и то сериозно, върху нашата външна политика. Затова американските граждани имат право да узнаят повече подробности за тази загадъчна акция!

— Сам, ще го повторя, но този път ще е за последно: никога, при никакви обстоятелства, няма да говоря за действията на разузнаването. Тази сутрин се появих в тази зала, пред вас, за да информирам нашите граждани за трагичния, но за съжаление все още недоизяснен инцидент, при който загинаха много хора, включително и четиринадесет американски граждани. Правителството ще стори всичко, което е по силите му, за да разследва обстоятелствата около инцидента, но едва тогава ще може да вземе решение за бъдещите ни действия.

— Звучи много добре, господин президент. Но все пак имаме ли две различни политики към двата Китая?

— Ние не правим разлика между тях.

— Но може би след този инцидент ще започнем да я правим?

— Няма да позволя да се спекулира с този толкова важен въпрос. А сега, дами и господа, с ваше позволение, трябва да се заема със задълженията си.

— И какви са изводите, господин държавен секретар? — попита Чавес. След прочитането на дългото три страници съобщение, току-що отпечатано от факс апарата, те вече бяха наясно с последните действия на Белия дом. Адлер специално бе настоял двамата с Кларк да се запознаят с документа.

— Не знам какво да ви отговоря — призна Адлер. — А вие как мислите? Нали сте специалист?

— По кое по-точно, сър?

— Сега сте запознат с последните събития. Прилича ми на детска игра, само че залогът е много по-голям от това кой ще улови топката, нали?

Държавният секретар напъха бележките си в чантата, махна на стюарда и попита:

— Клод остави ли нещо за нас?

— Няколко бутилки вино от долината на Лоара — отвърна стюардът с усмивка.

— Отпушете една и донесете чаши.

— А карти? — обади се Джон Кларк.

— Не, струва ми се, че една-две чаши вино ще ми дойдат добре, а после ще поспя. По всяка вероятност ми се очертава още едно пътуване, и то дълго.

— До Пекин ли? — попита Джон.

— Е, няма да е до Филаделфия — промърмори Адлер.

Този път Кларк заспа по-бързо от Чавес. Динг си мислеше, че забележката на Адлер може би ще се окаже вярна. Тезата му представляваше доста сурова критика към действията на политиците в началото на века — според Динг нито един от тях не е бил способен да гледа по-напред в бъдещето. Сега той знаеше още по-добре колко важна е тази способност за всеки държавник. Трудно бе да се определи къде е границата между тактическите проблеми, изискващи незабавни решения, и чисто стратегическите, ако се налага непрекъснато да се избягват следващите удари на противниците. Авторите на учебниците по история не можеха да се отърсят от пристрастията си, от вживяването в духа на отминалите епохи. И въпреки старанията за обективност оценките им си оставаха деформирани и така създаваха погрешни представи сред читателите.