Том Клэнси - По заповед на президента

Обаче единствените промени, на които бе свидетел, с нищо не подкрепяха делото, на което бе посветил живота си. Нима излизаше, че е убивал за нищо? Нали нещо трябваше да го крепи, за да продължи да убива? И докъде щеше да го доведе този път?

Но нали все трябваше да вярва в нещо? Погледна часовника си. Оставаха още четири часа. Да, той имаше задача. Ето в това трябваше да вярва.

Пристигнаха с автомобили, а не с хеликоптер. Хеликоптерите винаги привличат погледите, а така може би щяха да останат незабелязани. Но за по-сигурно автомобилите се доближиха към сградата откъм входа за Източното крило. Адлер, Кларк и Чавес влязоха в Белия дом от същата врата, през която бе влязъл Джак Райън през първата си вечер като президент, придружени от охраната. На всяка цена трябваше да останат незабелязани от журналистите. В Овалния кабинет този път завариха повече хора — Бен Гудли, Ед Фоли и както винаги — Арни ван Дам.

— Как ти се видя Даряеи? — властно запита Райън, щом седнаха.

— Изглежда в добро здраве. Макар че беше малко уморен — добави Адлер. — Говореше бавно, но доколкото знам, той никога не повишава тон. Най-интересното бе, че пристигна в града едновременно с нас и…

— Така ли? — учуди се Ед Фоли и веднага вторачи поглед в бележника си.

— Да, при това с обикновен пътнически самолет — докладва Кларк. — Динг успя да направи няколко снимки.

— Хм, значи е обикалял страната? — замислено рече президентът. Странно, но Райън най-добре от присъстващите разбираше проблемите, пред които бе изправен Даряеи. Всъщност те не бяха чак толкова различни от неговите.

— Персоналът му е много наплашен от него — импулсивно се намеси Чавес. — Все едно че гледах филм за нацистите.

— И аз останах с такова впечатление — допълни Адлер, все още недоволен, че са го прекъснали. — Самият Даряеи се държа доста спокойно, дори учтиво. Всъщност не ми каза нищо съществено. Това може би е за добро, но може и да ни предвещава само беди. Изяви желание да поддържаме постоянни контакти. На няколко пъти повтори, че с никого не желае да воюва. Дори показа наченки на добра воля относно отношенията им с Израел. Всъщност предимно обясняваше колко бил миролюбив и колко човечна била неговата религия. Подчерта значението на петрола и оживяването на търговските отношения за всички заинтересовани страни. Отрече да е имал териториални претенции. Дотук нищо изненадващо.

— Добре — каза президентът. — А какво успя да доловиш по жестовете му?

— Стори ми се доста самоуверен и стабилен. Явно му харесва ролята, която играе в новообразуваната държава.

— Естествено — отбеляза Ед Фоли.

— Да, така е — кимна Адлер. — Ако е необходимо да го опиша с една дума, бих казал, че беше доста спокоен, дори ведър.

— Когато се срещнах с него преди няколко години — каза Джак, — бе враждебен и агресивен, непрекъснато се озърташе за врагове и така нататък.

— Но днес няма да забележите нищо подобно — прекъсна го държавният секретар. — Както ви казах, той изглежда спокоен… но нещо успя да привлече вниманието на господин Кларк. И към него.

— Какво? — попита Бен Гудли.

— На входа ме засякоха с металдетектора — каза Джон, извади огърлицата от джоба на сакото си и я подаде на президента.

— Да не би да ти е останало време за пазаруване?

— Да, нали искахте да поогледам обстановката — припомни им той. — Какво по-добро място за целта от градския пазар? — Докато Райън оглеждаше огърлицата, Кларк продължи с разказа за случката с иранския златар.

— Щом като продава такъв накит за седемстотин долара, може би няма да е зле да ни дадеш адреса му. Какво каза, Джон? Да не би тази случка да не е типична за страната?

— С мен беше френският резидент. Според него този иранец с нищо не се отличавал от другите си сънародници.

— И какъв е изводът? — едва сега се обади Арни ван Дам.

— Може би Даряеи всъщност няма чак толкова много основания да бъде спокоен и самоуверен — предположи Скот Адлер.

— Такива като него рядко се замислят за настроенията на народа — промърмори Арни.

— Именно това доведе до падането на шаха — рече Ед Фоли. — Пък и Даряеи е един от хората, които активно помогнаха за преврата. Добре си се справил, Джон.

— Френският резидент на два пъти ми спомена, че няма да видим по улиците радостни хора. Може би преценката му е прекалено песимистична, но доколкото имах време, наблюденията ми потвърждават думите му.

— Да, знаем, че недоволството там никога не стихва. Винаги е било така в Иран, при всеки режим — обади се Бен Гудли.