Том Клэнси - По заповед на президента

— Какъв е най-песимистичният вариант за бъдещите отношения между двата Китая? — попита Бретано, раздразнен, че се налага да задава подобни въпроси. Все още бе нов на този пост и не се чувстваше достатъчно компетентен.

— Господин министър, комунистически Китай притежава ракети с ядрени бойни глави, и то достатъчно, за да изпепели Тайван, обаче имаме основания да вярваме, че Тайван също притежава ядрени ракети и…

— Имат някъде към двадесет броя — прекъсна го Ед Фоли. — И могат да стигнат до Пекин на един дъх. Не могат да разрушат всички цели в континентален Китай, но двадесет термоядрени бомби ще сринат икономиката им за десет години напред, а може би и за двадесет. Комунистически Китай в никакъв случай не би искал да се стига дотам. Те не са малоумни, адмирале. Затова считам, че ще се придържат към конвенционална война.

— Много добре казано, сър. Комунистически Китай не притежава потенциал за успешно нападение срещу Тайван. Липсват им необходимите десантни средства, за да прехвърлят по-голям контингент от сухопътните си сили за окупирането на острова. Но все пак какво ще стане, ако конфликтът се разрасне? Най-вероятният сценарий е да станем свидетели на ожесточени въздушни и морски сражения, ала това няма да доведе доникъде, защото нито едната, нито другата страна не може да се надява на бърза победа. А това ще причини временното блокиране на един от най-важните морски пътища, от което пък ще пострада световната търговия, с всички възможни дипломатически последици за въвлечените държави. Прекалено опустошителен вариант, за да бъде избран за политическа цел… поне аз така мисля. — Адмиралът сви рамене. Този апокалиптичен вариант му изглеждаше пълна безсмислица, обаче преднамерената атака срещу беззащитния пътнически лайнер бе неоспорим факт. Но той само се опита да убеди аудиторията, че не е изключено инцидентът да е бил предварително планиран.

— Освен това с тях поддържаме оживени търговски връзки — припомни президентът. — Следователно искаме да избегнем влошаване на отношенията, нали? Опасявам се, че точно така ще реагират, ако наредим на самолетоносача да се отправи към Източнокитайското море. Нека да обсъдим и други варианти и да се опитаме да разберем какво, по дяволите, са възнамерявали да постигнат лидерите на комунистически Китай.

Пръв се събуди Кларк, може би защото не се чувстваше удобно в чуждото легло. Но сега не бе време за разкисване. След десет минути, избръснат и напълно облечен, той тръгна към вратата. Реши да не буди Чавес. Така и така Динг не говореше фарси, затова по-разумно бе да го остави да се наспи.

— На разходка ли? — Това бе мъжът, който ги придружаваше по пътя от летището. Чакаше във фоайето.

— Малко да се поразтъпча — призна Джон. — Как ви беше името?

— Марсел Льофевр.

— И вие сте местният резидент? — дръзко попита Джон.

— Всъщност съм регистриран като търговски аташе към посолството — предпазливо отвърна французинът, с което негласно призна, че американецът е налучкал истинската му мисия в иранската столица. — Ще възразявате ли, ако ви придружавам по време на разходката?

— Ни най-малко — отговори Кларк. — Има ли наблизо пазари?

— Да, има. Ще ви ги покажа.

След десетина минути вече бяха насред оживена търговска улица. Двама ирански агенти ги следваха на седем-осем метра, но явно им бяха наредили само да наблюдават чужденците.

Шумовете го върнаха години назад. Познанията му по фарси не бяха впечатляващи, особено след петнадесетгодишно отсъствие от Иран, но въпреки че не можеше да говори много добре, все пак разбираше подвикванията, бъбренето и разправиите около пазарлъците.

— Как се движат цените на хранителните продукти?

— Само нагоре и нагоре — отговори Льофевр. — Особено след като започнаха да подпомагат Ирак. Хората не спират да мърморят.

Но нещо липсваше, Джон го усети веднага. Двамата отминаха сергиите със зеленчуци и влязоха в една пресечка. Тук обстановката бе по-различна, защото от двете страни на уличката бяха подредени неголеми, но спретнати златарски магазини — в този район на света търговията със злато винаги се е радвала на огромен успех. Хората не се уморяваха да купуват и продават накити и предмети от благородния метал. Обаче сега липсваше ентусиазмът и оживлението, което Кларк помнеше от предишното си посещение. Оглеждаше напрегнато фасадите на магазините, докато се опитваше да открие на какво може да се дължи тази промяна.