Том Клэнси - Дъга Шест

— Периметърът, който трябва да покрием, е адски голям — отбеляза Прайс.

— Някаква информация за противника?

— Никаква — отвърна Еди. — Самоличност неизвестна, никакви данни за броя им.

— Страхотно! — отбеляза водачът на Екип 2.

Телефоните бяха на подслушване — Алтмарк се беше погрижил за това. Входните позвънявания получаваха сигнал „заето“, а изходните щяха да се записват в телефонната централа — но такива нямаше, което подсказа на капитан Алтмарк. че след като не търсят външна помощ, всички престъпници се намират вътре. Това можеше и да означава, че използват клетъчни телефони, разбира се, а той не разполагаше с оборудване за засичане на такива, въпреки че беше прихванал трите известни клетъчни абоната на Остерман.

Полицията вече разполагаше с тридесет служители на местопроизшествието и със стегнат кордон, напълно формиран и подсилен с четириколесен бронетранспортьор, скрит между дърветата. Бяха спрели един пикап с нощната експресна поща; но други превозни средства не се бяха опитвали да влязат в имението. За толкова състоятелен човек Остерман наистина водеше спокоен и ненатрапчив живот, помисли си капитанът. Беше очаквал нескончаем парад от автомобили.

— Ханс?

— Да, Петра?

— Телефоните не звънят. От доста време сме тук, но нито един телефон не е иззвънял.

— Повечето ми работа е на компютър — каза Остерман, който също беше забелязал това несъответствие.

Дали Герхард бе успял да се обади? Ако беше успял, дали това бе добре? Нямаше как да разбере. Остерман често се беше шегувал как могат да му прережат гръкляна при този бизнес, как всяка предприета от него стъпка носи опасности, защото някои биха могли да се опитат да го оберат до шушка, стига да им се отвореше такава възможност… но никой досега не беше заплашвал живота му, нито пък бяха насочвали заредено оръжие срещу него или срещу някой от служителите му. За него всичко това бе нов и опасен аспект, който никога не беше обмислял сериозно, за който знаеше много малко и спрямо който не разполагаше с никакво средство за защита. Единствената му полезна дарба в момента беше способността да чете физиономии и умовете, криещи се зад тях, и макар никога досега да не беше се натъквал на човек, който дори в малка степен да наподобява мъжа и жената в кабинета му, това, което виждаше, беше предостатъчно, за да го изплаши. Мъжът, а още повече жената, бяха готови да убиват без никакви угризения на съвестта, с не повече емоция, отколкото проявяваше той, когато прибираше някой и друг милион от американските трезори. Нима не знаеха колко струва животът му? Нима не знаеха, че…

…не, не знаеха. Нито знаеха, нито ги интересуваше. Най-лошото беше, че това, което си въобразяваха, че знаят, не беше вярно. И той наистина се чувстваше здраво притиснат от невъзможността да ги убеди в противното.

Най-сетне един от телефоните иззвъня и жената му даде знак да отговори.

— Остерман на телефона — каза той в слушалката. Фюрхтнер вдигна другата слушалка.

— Хер Остерман, аз съм капитан Вилхелм Алтман от полицията. Имате гости, доколкото разбирам.

— Да, капитане — отговори Остерман.

— Може ли да разговарям с тях, ако обичате? Остерман погледна Ханс Фюрхтнер.

— Много се забавихте, Алтмарк — каза Ханс. — Кажете ми, как разбрахте?

— Няма да ви питам за вашите тайни, стига вие да не ми питате за моите — отвърна хладнокръвно капитанът. — Бих искал да знам кой сте вие и какво искате.

— Аз съм командир Волфганг от фракция „Червени работници“.

— И какво искате?

— Искаме да бъдат освободени няколко наши приятели от различни затвори и транспорт до международното летище. Искаме самолет с обхват над пет хиляди километра и екипаж за международен полет към назначение, което ще обявим, когато се качим на борда. Ако не получим всичко това до полунощ, ще започнем да убиваме заложниците.

— Разбирам. Имате ли списък на затворниците, чието освобождаване искате?

Ханс закри с длан микрофона на слушалката и махна с ръка.

— Петра, списъкът.

Тя му го подаде. Никой от двамата не очакваше сериозно сътрудничество по тази тема, но това беше част от играта, а правилата трябваше да се спазват. На път за насам бяха решили, че със сигурност ще се наложи да убият един заложник, по-вероятно двама, преди да им се осигури превоз до летището. Мъжът, Герхард Денглер, щеше да бъде убит пръв, прецени Ханс, а после — една от секретарките. Нито той, нито Петра изпитваха желание да убиват хора от домашната прислуга, защото те бяха истински работници, а не капиталистически лакеи като персонала на офиса.