Том Клэнси - Дъга Шест

— Аз.

— Значи трябва да поговорим, капитане.

Чавес се запъти към един от фургоните да се преоблече. За акцията тази нощ — слънцето вече клонеше към залез — носеха маскировъчни зелени комбинезони. Оръжията бяха раздадени, заредени и сложени на предпазител. След десет минути всички вече бяха навън, в края на гората, всеки с бинокъл, и оглеждаха сградата.

— Много прозорци, Дитер — отбеляза Хомър Джонстън.

— Да — съгласи се германският снайперист.

— Къде ни искаш, шефе? — попита Хомър.

— Оттатък, от двете страни, кръстосан огън над хеликоптерната площадка — отвърна Чавес. — Бързо, момчета, и щом заемете позиции, се обаждате по радиото за проверка.

— Ще докладваме, всичко, което видим, хер майор — потвърди Вебер. Двамата снайперисти вдигнаха куфарите с оръжията си и се запътиха към позициите си.

— Имаме ли разположението на къщата? — обърна се Чавес към Алтмарк.

— Разположение? — попита учудено австрийският полицай.

— Диаграма, карта, чертежи — поясни Динг. — План.

— Да, да, разбира се. — Алтмарк ги отведе до колата си и разпъна един чертеж върху капака. — Това е. Четиридесет и шест стаи, без да се броят мазетата.

— Господи! — възкликна Чавес. — Повече от едно мазе?

— Три. Две под западното крило — винарска изба и склад. Мазето под източното крило не се използва. Вратите към него може би са зазидани. В централната част мазе няма. Този шлос е строен в края на XVIII век. Външните стени, както и някои от вътрешните, са каменни.

— Боже мой, та това си е истински шибан замък — отбеляза Динг.

— Точно това означава думата шлос, хер майор — уведоми го Алтмарк.

— Докторе?

Белоу се приближи.

— Според това, което ми каза капитан Алтмарк, до този момент те се държат доста делово. Никакви истерични заплахи. Дали са срок до полунощ за придвижване до летището, иначе щели да започнат да убиват заложници. Говорят немски с германски акцент, нали така, капитане?

Алтмарк кимна.

— Да, те са германци, не са австрийци. Разполагаме само с едно име — хер Волфганг. Това по принцип е малко име, но не ни е известен терорист с такова име или псевдоним. Освен това той каза, че е от фракция „Червени работници“, но изобщо не сме чували за подобна организация.

В ДЪГА също не бяха чували.

— Значи не знаем много, така ли? — обърна се Чавес към Белоу.

— Почти нищо, Динг — каза психиатърът. — Какво обаче може да означава това? Означава, че са замислили този път да оцелеят. Означава, че са майстори в тази игра. Ако заплашат да направят нещо, ще го направят. Все още не са убили никого и това също подсказва, че са умни. До този момент нямат никакви други изисквания. Но ще се появят, вероятно скоро…

— Откъде знаете? — попита Алтман. Липсата на нови изисквания до този момент беше изненадала и него.

— Когато започне да се стъмва, пак ще разговарят с нас. Забелязвате ли, че не са включили осветлението в сградата?

— Да. И какво означава това според вас?

— Означава, че мислят, че тъмнината е техен съюзник, а това пък означава, че ще се опитат да се възползват от нея. Освен това срокът е до полунощ. Когато се стъмни, ще сме по-близо до него.

— Довечера луната ще е пълна — отбеляза Прайс. — И няма много облаци.

— Мдаа — въздъхна с известно неудоволствие Динг и вдигна очи към небето. — Капитане, имате ли някакви прожектори?

— Противопожарният отдел има — каза Алтмарк.

— Бихте ли им поръчали да ги докарат?

— Разбира се… Хер доктор?

— Да? — каза Белоу.

— Те казаха, че ако не получат исканото до полунощ, ще започнат да избиват заложници. Смятате ли…

— Да, капитане, трябва да приемем тази заплаха много сериозно. Както казах, тези приятелчета действат като сериозни хора, добре обучени и с добра дисциплина. Можем да направим така, че това да заработи за нас.

— Как? — попита Алтман.

— Даваме им каквото искат и ги оставяме да си мислят, че те контролират положението… докато не дойде моментът ние да установим контрол — отговори Динг. — Подхранваме гордостта и себелюбието им дотогава, докато се налага, и преставаме да го правим в момент, удобен за нас.

Персоналът в дома на Остерман подхранваше както самочувствието на терористите, така и телата им. Под наблюдението на екипа на Фюрхтнер направиха сандвичи за „гостите“. Изплашените членове на персонала естествено нямаха никакъв апетит.

До този момент нещата се подреждаха добре, смятаха Ханс и Петра. Държаха здраво основния си заложник, а слугите му бяха събрани в същото помещение, с лесен достъп до личната тоалетна на Остерман — заложниците имаха нужда от такъв достъп и нямаше никакъв смисъл да им го отказват. Отказът би уязвил достойнството им и би ги направил отчаяни, а това не беше препоръчително. Отчаяните хора правят глупости, а това, от което Ханс и Петра имаха нужда в момента, беше контролът над всяко тяхно действие.