Том Клэнси - Дъга Шест

— Да, майор Чавес?

— Прожекторите тук ли са вече?

— Току-що пристигнаха три комплекта.

Прайс и Чавес тръгнаха с него и скоро видяха три камиона с приспособления, приличащи досущ на прожектори на футболно игрище, които можеха да се вдигнат и да се захранват от самите камиони. Чавес указа на Алтмарк къде ги иска и се върна при сборния пункт на екипа.

Термалните визьори разчитаха на разликите в температурите, за да откроят образ. Вечерта рязко се захлаждаше, каменните стени на зданието също изстиваха. Прозорците все пак сияеха по-ярко от стените и въпреки тежките пердета Дитер Вебер забеляза първия обект.

— Водач, тук Снайпер Две-две, имам термална цел на първи етаж, четвърти прозорец откъм запад, наднича иззад пердетата.

— Окей! Този е в кухнята. — Беше гласът на Ханк Патерсън, който оглеждаше чертежите. — Това е първи номер! Дитер, можеш ли да ми кажеш нещо друго?

— Не, само силует — отвърна германският снайперист. — Не, почакай… висок, вероятно мъж.

— Тук е Пиърс, имам един, първи етаж, източна страна, втори прозорец на източната стена.

— Капитан Алтмарк?

— Да?

— Бихте ли позвънили в кабинета на Остерман, моля? Искаме да разберем дали е там. — Защото ако беше, при него щеше да има един или двама от лошите.

— Кабинетът на Остерман — отзова се женски глас.

— Тук е капитан Алтмарк. С кого разговарям?

— Аз съм командир Гертруде от фракция „Червени работници“.

— Извинете, очаквах да говоря с командир Волфганг.

— Почакайте — отвърна му гласът на Петра.

— Волфганг слуша.

— Обажда се Алтмарк. Не сме ви чували от дълго време.

— Какви новини имате за нас?

— Никакви новини, но имаме една молба, хер командир.

— И каква е тя?

— Знак на добра воля — каза Алтмарк. — Молим ви да освободите двама от вашите заложници, от домашния персонал евентуално.

— Защо? За да ви помогнат да ни идентифицирате?

— Водач, тук Линкълн, имам цел, прозореца на северозападния ъгъл, висок, може би мъж.

— Дотук станаха три плюс две — отбеляза Чавес, докато залепваше жълт стикер на чертежа.

Жената, която беше отговорила по телефона, също беше останала на линията.

— Разполагате с още три часа преди да ви изпратим един заложник. Мъртъв — натърти тя. — Ние искаме пилот за хеликоптера на хер Остерман преди полунощ и самолет, който да ни чака на летището. В противен случай ще убием заложник, за да покажем, че сме напълно сериозни, и после по един на равни интервали. Разбрахте ли?

— Моля ви, ние уважаваме вашата сериозност за последното — увери я Алтмарк. — В момента търсим пилоти и обсъждаме въпроса за самолета с австрийските аеролинии. Тези неща изискват време, нали знаете.

— Винаги казвате това. Ако не изпълните исканията ни, кръвта ще изцапа вашите ръце. Край — каза гласът и линията се прекъсна.

Капитан Алтмарк беше едновременно изненадан и притеснен от хладната решителност от другата страна на телефонната линия и от рязкото прекъсване на разговора. Той вдигна очи към Пол Белоу и попита:

— Хер доктор?

— Жената е опасната — каза доктор Белоу, който бе слушал разговора с преводач. — И двамата са умни. Определено са обмислили всичко и наистина ще убият заложник, за да получат своето, сигурен съм.

— Екип от мъж и жена — говореше Прайс по телефона. — Германци, на възраст… под четиридесет или в началото на четиридесетте, като предположение. Може би малко по-възрастни.

— Благодаря, Еди, задръж така — дойде отговорът. Прайс можеше да чуе почукването на пръстите на Бил Тоуни по клавиатурата.

— Добре, имам три възможни екипа. Пращам ти ги.

— Благодаря, сър. — Прайс отвори лаптопа си. — Динг?

— Да?

— Разузнаването пристига.

— Имаме поне петима, шефе — каза Патерсън, прекарвайки пръст по чертежите. — Разположението им е логично. Вероятно имат подвижни радиостанции. Къщата е твърде голяма, за да поддържат връзка с викове.

Нунън чу това и се отдалечи до своя радиопрехващач. Ако противникът използваше ръчни радиостанции, честотният им обхват беше добре познат, определен всъщност с международен договор, вероятно не на военните комплекти, които използваше екипът, и вероятно некодиран. След секунди той беше разставил компютризирания си скенер и настройваше многобройните антени, които щяха да му позволят да засече в триъгълник евентуалните източници вътре в зданието. Бяха свързани с лаптоп-компютъра му, вече снабден със скица на замъка. Трима помощници беше приблизително точно, помисли си Нунън. Двама бяха твърде малко. Трима беше близо до подходящия брой, въпреки че камионът пред сградата лесно можеше да събере и повече. Двама плюс трима, двама плюс четирима, двама плюс петима? Но те бяха планирали всички да напуснат, а хеликоптерът не беше чак толкова голям. От това се получаваше, че общият брой на терористите е между пет и седем. Само предположение, а не можеха да действат по предположение — но поне беше някаква отправна точка. Прекалено много предположения. А ако не използваха портативни радиостанции? Ако използваха клетъчни телефони? „Ако… ако… — помисли си Нунън. — Трябва да започнеш отнякъде, да събереш цялата информация, която можеш, и да действаш според нея.“ Проблемът беше, че винаги противникът решаваше скоростта на събитието. Въпреки глупостта си и престъпните си наклонности, което Нунън смяташе за белег на слабост, терористите наистина контролираха скоростта и решаваха кога да станат нещата. Екипът можеше да промени малко това с помощта на ласкателство — доктор Белоу беше по тази част, — но стигнеше ли се до стрелба… е, лошите бяха единствените, които изпитваха желание да убиват. Вътре имаше десет заложници: Остерман, тримата му секретари и шестима души. които се грижеха за къщата и имението. Всеки от тях си имаше свой живот, семейство и очаквания. Работата на Екип 2 беше да се погрижи да си ги запазят. Но лошите все пак контролираха твърде много и това никак не се харесваше на специален агент от Федералното бюро за разследване Нунън. Не за първи път му се дощя да е един от стрелците и в подходящия момент да влезе и да си свърши работата. Но колкото и да беше добър с оръжията и във физическо отношение, неговата работа бяха техническите аспекти на операцията. Това беше неговата лична област и той служеше по-добре на екипа, прилепен към своите уреди и инструменти. Не беше задължен обаче това да му харесва.