Том Клэнси - Дъга Шест

Герхард Денглер седеше на стола срещу бюрото на работодателя си. Знаеше, че той е предизвикал реакцията на полицията, но също като своя шеф, не беше сигурен дали това е добре, или лошо. След още две години щеше да е готов да направи собствения си удар, вероятно с благословията на Остерман. Беше научил много от своя шеф, точно както адютантът на един генерал се учи от него, но макар че беше получил възможност да преследва собствения си успех по-бързо и уверено… какво всъщност дължеше на този човек? Какво се изискваше от него при създалото се положение? Денглер не беше по-приспособен към подобна ситуация, отколкото хер Остерман, но Денглер все пак беше по-млад, по-здрав физически…

Една от секретарките хлипаше тихо, сълзите се стичаха по бузите й от страх и от гняв, че така внезапно са разбъркали удобно подредения й живот. Какви бяха тези двамата, та смятаха, че могат да нахлуят така брутално в живота на обикновените хора и да ги заплашват със смърт? И какво можеше да направи самата тя? Отговорът беше… нищо. Беше опитна в отговарянато по телефона, в обработването на обемистата документация и в следенето на парите на хер Остерман така умело, че може би беше най-скъпо платената секретарка в страната — защото хер Остерман беше щедър шеф, винаги намираше добра дума за персонала си. Беше помогнал на нея и на съпруга й — майстор каменоделец — в техните лични инвестиции до такава степен, че скоро и те самите можеха да станат милионери. Тя беше работила при него много преди първата му съпруга да заболее от рак, беше гледала как той страда от това, неспособна да му помогне да преодолее ужасната болка, и се беше радвала, когато той откри Урсел фон Принце, която отново го накара да се усмихва…

Кои бяха тези хора, които ги гледаха така, като че ли бяха някакви предмети, с оръжия, насочени към главите им като в някой филм… само че сега тя, Герхард и останалите играеха епизодичните роли. Не можеха да слязат в кухнята и да донесат бира и солени бисквити. Можеха само да преживеят драмата до самия й край. И затова тя хлипаше тихо и безсилно под презрителния поглед на Петра Дортмунд.

Хомър Джонстън беше в своя „ловен“ костюм: сложно облекло от типа на работния комбинезон, съшито от парцали, прикачени към тънка мрежа, чието предназначение беше да го направи да прилича на храст или на куп листа, или на купчина тор, на всичко друго, но не и на въоръжен с пушка човек. Пушката вече беше на стойката, с вдигнати капаци на предната и задна лещи на телескопичния мерник. Беше си избрал удобно място източно от площадката на хеликоптера, което му позволяваше да покрие цялото пространство между хеликоптера и къщата. Лазерният измерител на обхвата му показваше, че се намира на 216 метра от една врата на задната стена на къщата и на 147 от предната лява врата на хеликоптера. Лежеше проснат под дърветата и въздухът донасяше до ноздрите му миризмата на коне, която му напомняше за детството му в американския северозапад. Окей. Той натисна с палец микрофона на радиото си.

— Водач, тук Снайпер Две-едно.

— Снайпер Две-едно, тук Водач.

— На място и готов. В момента не виждам никакво движение в къщата.

— Снайпер Две-две, на място и готов, аз също не виждам движение — докладва сержант Вебер от своята позиция, на двеста петдесет и шест метра от Джонстън.

Джонстън се извърна да види местоположението на Дитер. Германският му партньор си беше намерил добра позиция.

— Ахтунг — чу се глас зад гърба му. Беше някакъв австрийски полицай — приближаваше се към него, без да си дава труд да пълзи по тревата. — Заповядайте. — И му подаде някакви снимки.

Джонстън ги погледна. Добре, снимки на заложниците… но нито една на терористите. Поне знаеше кого да не застрелва. Той вдигна бинокъла си и бавно и систематично започна да оглежда къщата.

— Дитер?

— Да, Хомър?

— Дадоха ли ти снимките?

— Да, получих ги.

— Вътре няма светлини…

— Да, нашите приятели са хитри.

— Според мен имаме около половин час преди да се наложи да минем на ПНВ.

— Съгласен, Хомър.

Джонстън изръмжа и провери чантата, която беше взел заедно с куфара с оръжието си и струващата 10 000 долара пушка. После отново започна да наблюдава сградата — търпеливо, все едно търсеше следите на елен в планината… приятна мисъл за един роден ловец… вкус на еленско, особено сготвено на място, върху огън на открито… и кафе от емайлираното канче… и разговорът след успешния лов… „Е, това, по което ще стреляш тук, не е за ядене, Хомър“ — каза си сержантът.