Том Клэнси - Дъга Шест

— Да, капитан Алтмарк. Ето го.

— Окей — каза Прайс. — Разполагаме със списък на лица, които се очаква да освободим за нашите приятел — чета. — Той извърна компютъра така, че Чавес да вижда.

— Обичайните заподозрени. Това не ни ли подсказва нещо, Еди?

Прайс поклати глава.

— Вероятно не. Тези имена човек може да ги намери и по вестниците.

— Тогава защо го правят?

— Доктор Белоу ще ти обясни, че са длъжни да го направят, за да демонстрират солидарност със своите съмишленици, но че всъщност всички те са социопати и изобщо не им пука за никого. Интересуват се само от себе си. — Прайс сви рамене. — Всяка игра си има правила, същото е и с тероризма, и… — Точно в този миг командирът на самолета прекъсна откровенията му и съобщи на всички пътници да затегнат коланите и да приберат масичките в подготовка за приземяване.

— Шоуто ще почне скоро, Еди.

— Да, Динг.

— Значи това със солидарността са пълни глупости, така ли? — попита Динг.

— Най-вероятно, да — каза Прайс, изключи връзката, записа файловете на диска си и затвори лаптопа.

Два реда по-назад Тим Нунън направи същото. Боингът вече се спускаше към летището.

Кацането не мина незабелязано. Един от диспечерите на кулата забеляза, че един полет на „Сабена“ бе отклонен съвсем ненужно и че на кулата има един високопоставен полицейски служител, който проявява интерес към полета на „Бритиш Еъруейз“. Освен това имаше и второ, съвсем ненужно багажно влакче с две полицейски коли близо до коридор А-4. Какво ли означаваше това?

Стюардесата не беше получила указания да пусне Екип 2 преди останалите пътници, но подозираше, че около тях има нещо особено. Бяха се качили, без да ги има в компютризирания й списък, и се държаха по-учтиво от обикновените пътуващи бизнесмени. Външният им вид беше направо безупречен, само дето изглеждаха малко прекалено мускулести, а и всички бяха пристигнали накуп и се бяха запътили към местата си необичайно организирано. А когато отвори вратата, отвън чакаше униформен полицай и нито се усмихна, нито заговори, докато тя пропускаше станалите вече пътници. Трима от първа класа спряха до самолета и поговориха с полицая. Като сериозна почитателка на трилъри и криминални романи, стюардесата си помисли, че си струва да види кой накъде ще тръгне. Цялата група от тринадесет души — този брой включваше всички, които се бяха качили на самолета в последния момент. Тя се вгледа в лицата им, докато тринадесетимата минаваха край нея, и повечето от тях й отвърнаха с усмивка. Хубави лица, дори нещо повече, някак мъжествени, с изражения, които излъчваха увереност и още нещо, нещо прикрито и стаено.

— Оревоар, мадам — каза последният, докато минаваше покрай нея, обходи с поглед фигурата й и се усмихна чаровно.

— Господи, Луи — отбеляза нечий глас отпред. — Няма ли да спреш вече?

— Да огледаш една хубава жена да не е престъпление, Джордж? — попита Луи и намигна.

— Прав си, не е. Ще те видим на връщане — съгласи се сержант Томлинсън.

Стюардесата беше симпатична, но Томлинсън беше женен, с четири дечица, а Луи… Луи си беше французин.

Долу ги чакаха останалите от екипа. Нунън и Стив Линкълн ръководеха прехвърлянето на багажа.

След три минути Екип 2 се натовари на два фургона, които потеглиха от летището с полицейски ескорт. Диспечерът на кулата, чийто брат беше полицейски репортер в един местен вестник, забеляза това. Ченгето в кулата също си тръгна, без да каже на диспечерите нищо повече от едно „благодаря“.

След двадесет минути фургоните спряха пред главния вход на замъка и Чавес пристъпи до старшия офицер.

— Здравейте, аз съм майор Чавес. Това е доктор Белоу, а това — старши сержант Прайс — каза той и се изненада, че офицерът му отдаде чест.

— Капитан Вилхелм Алтмарк — представи се мъжът.

— Какво знаем до момента?

— Знаем, че вътре има двама престъпници, може би повече, но броят им е неизвестен. Знаете ли какви са исканията им?

— Самолет до не знам къде си. Това беше последното, което научих. Срокът е до полунощ, така ли?

— Точно. Никакви промени през последния час.

— И как ще стигнат до летището? — попита Динг.

— Хер Остерман има личен хеликоптер и площадка на около двеста метра зад къщата.

— А пилоти?

— Докарахме ги. — Алтмарк посочи двама души наблизо. — Нашите приятели все още не са ни помолили за полета, но това е най-вероятният начин, по който ще поискат да ги превозим.

— Кой е говорил с тях? — попита доктор Белоу.