Том Клэнси - Дъга Шест

— Да, как ли не! Затова всеки притежава къща като тази — каза Петра с насмешлива усмивка.

— Хер Остерман — настоя Ханс търпеливо. — Знаем, че има специална мрежа за хора като вас, за да можете да се възползвате от специални пазарни условия и да се облагодетелствате от тях. За глупаци ли ни взимате?

Страхът, който преобрази лицето на търговеца, развесели двамата неканени гости. Да, те знаеха това, което не им се полагаше да знаят, и знаеха, че могат да го принудят да им издаде информацията. Мислите му ясно се четяха на лицето му.

„О, Господи, те си въобразяват, че имам достъп до нещо, — което не съществува, а аз така и няма да мога да ги убедя в противното!“

— Ние знаем как действат хора като вас — увери го Петра, моментално потвърждавайки основанието за страха му. — Как вие, капиталистите, си споделяте информация и манипулирате така наречените „свободни“ пазари за алчните си цели. Е, сега ще я споделите с нас… или ще умрете заедно със своите лакеи. — Тя махна с пистолета си към вратата.

— Разбирам.

Лицето на Остерман беше пребледняло като ризата му „Търнбул и Асер“. Той хвърли поглед към вратата и видя Герхард Денглер, положил ръце върху бюрото си. Там нали имаше алармена система? Защо не я беше включил?

Първата работа на полицията беше да проучи регистрационните номера на превозните средства, паркирани до къщата. Автомобилът, както разбраха на часа, се оказа нает. Номерата на камиона бяха откраднати преди два дни. Детективски екип веднага щеше да отиде до агенцията, предлагаща коли под наем, за да види какво може да се разбере от тях. След това позвъниха на един от колегите на хер Остерман в бизнеса. Полицията трябваше да разбере колко домашни прислужници и служители може да се намират в сградата. Това, както прецени капитан Алтмарк, щеше да отнеме около един час. Сега той разполагаше с три допълнителни полицейски коли под негова команда. Една от тях заобиколи имението така, че двамата офицери да могат да паркират и да подходят пеш откъм задната страна. Двадесет минути след като беше пристигнал, той вече организираше кордона. Първото нещо, което бе разбрал, беше, че Остерман има хеликоптер „Сикорски“, американско производство, който можеше да вдигне двучленен екипаж и максимум тринадесет пътници — тази информация му даде максималния брой евентуални заложници, като се извадят престъпниците, разбира се. Площадката на хеликоптера се намираше на двеста метра от къщата. Алтмарк се съсредоточи над това. Престъпниците почти със сигурност щяха да поискат да използват хеликоптера като превозно средство за измъкване. За съжаление, площадката на хеликоптера се намираше на цели триста метра от края на дърветата. Това означаваше, че са необходими наистина добри снайперисти, а дежурният му екип за бързо реагиране не разполагаше с такива.

Скоро след като получиха информацията за хеликоптера, един от хората му потърси екипажа. Единият от пилотите се оказа в дома си, а другият бе на международното летище „Швехат“ и уреждаше някаква документация с представителя на фирмата производител за модификации на машината. Добре, значи хеликоптерът засега нямаше да пътува никъде. Но начинът, по който беше нападнат домът на Ервин Остерман, бе стигнал до ушите на висшите правителствени кръгове — и той най-неочаквано получи изненадващо обаждане по радиото от самия шеф на Щаатсполицай.

Едва успяха да хванат полета — по-точно, полетът не беше отложен заради тях. Чавес затегна предпазния колан, докато 737 рулираше към пистата, и се зае да преглежда първоначалната разузнавателна документация. Еди Прайс бе до него и тъкмо включваше портативния си компютър към телефонната система на самолета. На екрана светна диаграма със заглавие „Шлос Остерман“.

— Е, и кой е този човек? — попита Чавес.

— В момента информацията постъпва — отвърна Прайс. — Финансов кредитор, както изглежда, доста състоятелен, личен приятел на министър-председателя им. Предполагам, това обяснява нещата, доколкото засягат нас.

— Мдаа — съгласи се Чавес, но всъщност си помисли: „Две поредни акции за Екип 2“.

Имаха повече от един час полет до Виена. Той погледна часовника си. Един такъв инцидент бе въпрос на съвпадение, но пък нали не се очакваше терористичните инциденти да се случват толкова често? Не че в това отношение имаше някакъв правилник, разбира се, но и да имаше подобно нещо, тези хора го бяха нарушили. Все пак… но нямаше време за такива мисли, така че Чавес проучи информацията, излизаща на лаптопа на Прайс, и започна да се чуди как да се справи с тази нова ситуация. Зад тях останалите членове на екипа бяха заели каре седалки и убиваха времето си в четене на евтини книжки, без изобщо да обсъждат предстоящата си задача, тъй като бездруго не знаеха какво да обсъждат. Знаеха само къде отиват.