Том Клэнси - Дъга Шест

Първата кола, която щеше да пристигне на местопроизшествието, се намираше на пет километра от замъка, когато получи известието по радиото. Устремното каране до шлоса отне три минути и колата спря зад едно дърво, почти напълно прикриващо я откъм къщата.

— Виждам автомобил и камион за доставки — докладва офицерът на капитана от участъка. — Никакво движение.

— Добре — отвърна капитанът. — Не предприемай никакви действия и ми докладвай веднага за всяка промяна на ситуацията. Ще пристигна след няколко минути.

— Разбрано. Край.

Капитанът остави микрофона. В момента караше аудито си към местопроизшествието. Веднъж се беше запознал с Остерман, на някаква официална среща във Виена. Само едно здрависване и размяна на банални реплики, но знаеше как изглежда този човек и знаеше за репутацията му на богат човек с настройка на благодетелен гражданин, особено предан поддръжник на операта, както и на детската болница — точно това беше поводът за приема в залата на Градския съвет. Остерман беше вдовец — жена му бе починала от рак на яйчниците преди пет години. Сега, както се говореше, в живота му се беше появила друга дама, Урсел фон Принце, очарователна тъмнокоса жена от стара фамилия. Това му беше странното на Остерман. Живееше като член на благородническото съсловие, но корените му бяха от низшите слоеве. Баща му беше… инженер, не, локомотивен машинист, нали така? Да, така беше. Поради което някои от старите благороднически фамилии го гледаха отвисоко и за да преодолее това, той си беше откупил общественото благоразположение със своята благотворителна дейност и приноса си за операта. Въпреки величието на дома си живееше доста скромно. В много малка степен демонстрираше разкош. Тих, изпълнен със скромно достойнство човек, и при това много интелигентен, така се говореше. Но сега фирмата, поддържаща безопасността на имението, беше съобщила, че в сградата са нахлули нападатели. Капитан Вили Алтмарк взе последния завой и шлосът изникна пред очите му. Всеки път, когато зданието се мяркаше пред погледа му, той си припомняше обстоятелствата по терена. Внушителна постройка… и поне четиристотин метра чиста тревна площ между нея и най-близките дървета. Не беше добре. Прикритият подстъп до сградата щеше да е изключително труден. Той спря аудито до полицейската кола, слезе с бинокъла си в ръка и попита:

— Видяхте ли нещо?

— Никакво движение. Дори помръдване на перде не се вижда.

Алтмарк обходи сградата с бинокъла си, после вдигна микрофона и нареди на всички отделения в дежурство да пристигнат без много шум и бавно, за да не стреснат престъпниците. После се обади началникът му и го попита каква е оценката му за ситуацията.

— Тази работа може да се окаже за военните — отговори капитан Алтмарк. — Засега не знаем нищо. Виждам един автомобил и камион. Нищо друго. Навън няма никакви градинари. Нищо. Ще разположа кордон веднага щом пристигнат подкрепленията.

— Добре. Гледай да не ни забележат — поръча му комисарят, впрочем съвсем ненужно.

— Да, разбира се.

Остерман все още не бе станал от стола си. За миг затвори очи и благодари на Бога, че Урсел в момента се намира в Лондон — беше отлетяла с частния самолет, за да направи покупки и да се срещне със свои английски приятели. Смяташе да се присъедини към нея на другия ден, но сега той се зачуди дали изобщо ще види отново годеницата си. На два пъти към него се бяха обръщали консултанти по въпросите на сигурността, един австриец и един британец. И двамата го бяха поучавали за опасностите, произтичащи от така публично демонстрираното му богатство, и му бяха обяснили как срещу скромна сума, по-малко от 500 000 британски лири годишно, може до голяма степен да гарантира личната си безопасност. Британецът му беше обяснил, че всички негови хора са ветерани от СВС; австриецът беше наел германци, бивши служители на ГСГ-9. Но той не искаше да наема въоръжени командоси, които да го следват по петите, все едно че е някакъв държавен глава. Като търговец на акции, потребителски стоки и валута, той беше преживявал не една пропусната възможност, но точно това…

— Какво искате от мен?

— Искаме личните ви кодове за достъп до международната търговска мрежа — каза Фюрхтнер и се изненада, като видя озадаченото изражение, изписало се на лицето на Остерман.

— Какво искате да кажете?

— Компютърните кодове за достъп, които ви подсказват какво става.

— Но те са си публични! Всеки може да разполага с тях — възрази Остерман.