Том Клэнси - Дъга Шест

Домът на Остерман беше на неколкостотин години, но не принадлежеше съвсем на миналото. Секретарят — казваше се Герхард Денглер — натисна алармения бутон под бюрото си. Жицата водеше до централния алармен панел, а оттам — до охранителната фирма на двадесет километра оттук. Служителите в централната станция реагираха на звънеца и святкащата лампа и незабавно се обадиха в полицейския участък, а после в замъка за потвърждение.

— Може ли да отговоря? — обърна се Герхард към Петра, която според него беше старшата. Тя кимна и той вдигна слушалката.

— Кабинетът на Остерман.

— Обажда се Тродъл — каза секретарката на охранителната компания.

— Добро утро, Тродъл — каза секретарят. — За коня ли се обаждате? — Това беше фразата за сериозна опасност съгласно кодирания протокол за действие при нападение.

— Да, кога ще се роди жребчето? — попита тя, придържайки се към уговорките, за да предпази човека от другата страна на линията в случай, че някой подслушва.

— Още няколко дни. Ще ви се обадим, когато кобилата се ожреби — отвърна той енергично, зяпнал в пистолета на Петра.

— Благодаря, Герхард. Дочуване. — Тродъл затвори.

Тревогата беше истинска.

— За конете е — обясни Герхард на Петра. — Една кобила скоро ще се ожреби и…

— Млък — сряза го Петра и даде с ръка знак на Ханс да се приближи до двойната врата към кабинета на Остерман. Дотук добре. Донякъде беше дори забавно. Остерман се намираше зад двойната врата и си вършеше работата, все едно че всичко си беше нормално, след като съвсем не беше нормално. Е. тъкмо сега беше моментът да го разбере. Тя кимна на секретаря. — Как се казвате?

— Денглер — отвърна той. — Герхард Денглер.

— Въведете ни, хер Денглер — предложи му тя със странно детски гласец.

Герхард стана от бюрото си и бавно закрачи към двойната врата. Движеше се вдървено, сякаш коленете му бяха изкуствени. Насочените оръжия причиняваха това нещо у хората, Дортмунд и Фюрхтнер го знаеха. Секретарят натисна бравата и отвори вратата към кабинета на Остерман.

Бюрото беше огромно и позлатено, като всичко останало в това здание, и бе сложено върху огромен червен килим. Ервин Остерман седеше с гръб към тях, с наведена глава, и гледаше съсредоточено един от компютърните екрани.

— Хер Остерман? — каза Денглер.

— Да, Герхард? — отговори Остерман и след като не последва реакция, се обърна в своя въртящ се стол и…

— Какво е това? — попита той и очите му се отвориха широко, когато видя двамата гости, а после още по-широко, когато видя пистолетите им. — Кои сте вие?

— Командири от фракция „Червени работници“ — уведоми го Фюрхтнер. — А вие сте наш пленник.

— Но… какво става?

— Вие ще предприемете малко пътуване с нас. Ако се държите прилично, няма да пострадате. Ако не, вие и някои други ще бъдете убити. Ясно ли е? — каза Петра и за да се увери, че му е станало ясно, насочи пистолета си към главата на Денглер.

Това, което последва, можеше да се опише в работен сценарий за филм. Главата на Остерман се замята наляво-надясно, търсейки нещо, вероятно някаква помощ, но помощ не се виждаше. После погледът му се върна на Ханс и Петра и лицето му се сгърчи в изненада и неверие. Не беше възможно това да се случи точно на него. Не и тук, не и в неговия кабинет. После дойде яростното отрицание на фактите… а после, най-накрая, дойде страхът. Процесът продължи пет или шест секунди. Винаги беше едно и също, Петра го беше виждала и преди — много приятна гледка. Ръцете на Остерман се стиснаха в юмруци, после се отпуснаха, когато самото му тяло осъзна колко е безсилно. Скоро щеше да се появи треперенето — зависи колко кураж щеше да намери у себе си. Петра не очакваше да е много. Изглеждаше висок дори седнал, строен — някак царствен дори в бялата си риза с твърда яка и с раираната вратовръзка. Костюмът очевидно беше скъп. Италианска коприна вероятно, ушит специално за него. Под бюрото сигурно се криеха изработени по поръчка обувки, лъснати до блясък от някой от слугите. Ето ти го самия Остерман, в центъра на своята паяжина, непобедимия Остерман, господаря на съдбата си, манипулиращ с пари по целия свят, увеличавайки състоянието си. Е, това повече нямаше да го бъде, поне за известно време — вероятно завинаги, въпреки че Петра нямаше намерение да му го казва чак до последната възможна секунда, за да види по-добре ужаса, изписан върху царственото му лице, преди очите му да помръкнат и да станат празни.

Осъзна, че е забравила това усещане — неподправената наслада от властта, която държиш в ръцете си. Как беше преживяла толкова дълго, без да го изпитва?