Том Клэнси - Дъга Шест

Германецът помисли малко, после за огромно облекчение на Попов каза:

— Видях парите. — Вдигна една от пачките и прекара пръсти по нея като по колода карти. После я сложи в куфарчето, надраска една бележка и я постави върху капака. — Ще бъдем на този адрес, считано от… утре вечер. От ваша страна всичко готово ли е?

— Американският самолетоносач е в източно Средиземно море. Либия ще позволи самолетът ви да премине, без да се намесва, но няма да допусне над територията си самолети на НАТО, които биха ви преследвали. Напротив, въздушните й сили ще ви покрият и после ще ви „изгубят“ поради неблагоприятни метеорологични условия. Бих ви посъветвал да не прилагате повече насилие, отколкото е необходимо. Пресата и дипломатическият натиск в днешно време разполагат с повече сила, отколкото някога.

— Това сме го премислили — увери го Ханс.

Попов се позачуди над последното. Но щеше да се изненада повече, ако успееха да се доберат до самолет, камо ли да стигнат до Африка. Проблемът при „акции“ като тази беше, че колкото и грижливо да са обмислени повечето части, цялата верига определено не беше по-здрава от най-слабата си брънка, а здравината на тази брънка твърде често се решаваше от други или от сляпата случайност, което беше още по-лошо. Ханс и Петра предано вярваха в своята политическа философия, бяха истински фанатици и подобно на някои хора в старите времена, щяха да поемат и най-абсурдните рискове, щяха да се правят, че са планирали тази „акция“ с ограничените си ресурси — но после, когато се стигнеше до изпълнението и, единственият им ресурс щеше да се окаже готовността им да приложат насилие спрямо света, като подменят очакванията с надежда и знанието — с вяра. Щяха да приемат сляпата случайност, един от смъртните си врагове, за неутрален елемент, докато един истински професионалист би трябвало да се постарае да я елиминира изцяло.

И тъкмо вярата им ги заслепяваше, пречеше им да погледнат обективно на света, който се беше променил и към който те не желаеха да се приспособят. За самия Попов обаче значението на всичко това се изразяваше в тяхното желание да оставят парите у него. Защото Дмитрий Аркадиевич се беше приспособил доста добре към променящите се обстоятелства.

— Сигурен ли сте, приятелю?

— Да, сигурен съм.

Фюрхтнер затвори куфарчето, щракна ключалките и го подаде на Попов.

— Ще го пазя грижливо — каза руснакът. „По целия път до банката в Берн.“ — После протегна ръка. — Успех. И се пазете.

— Ще се пазим. И ще ви изпратим необходимата информация.

— Моят работодател има страхотна нужда от нея, Ханс. Зависим изцяло от вас.

Дмитрий излезе от колата и закрачи обратно към терминала, откъдето щеше да вземе такси до хотела си. Зачуди се кога ли Ханс и Петра ще предприемат своя ход. Може би днес? Нима бяха толкова нетърпеливи? Не, помисли си той, та те твърдяха, че са професионалисти. Нещастни глупаци!

Сержант първи клас Хомър Джонстън измъкна затвора на пушката си, вдигна я и огледа цевта. Десетте изстрела бяха оставили нагар, но не много, и доколкото можеше да види, в гърлото пред камерата не се забелязваше корозивно прояждане. Не се очакваше да се появи такова, докато не изстреля поне хиляда патрона, а до този момент беше изстрелял петстотин и четиридесет. И все пак след седмица трябваше да започне да използва за оглед фиброоптичен инструмент, тъй като 7-милиметро-вият патрон „Ремингтън Магнум“ развиваше при изстрел висока температура и прекалената горещина бързо прогаряше цевите. След няколко месеца щеше да се наложи да подмени цевта — отегчително и доста трудно нещо дори и за опитен оръжейник, какъвто той беше. Трудността бе да напаснеш цевта — а после да стреляш петдесетина пъти в познатия дистанционен обхват, за да се увериш, че изпраща куршумите точно както трябва.

Джонстън обичаше тази пушка, въпреки че, странно, още не й беше дал име. Сглобена от същите техници, които правеха снайперските пушки за тайните служби на САЩ, тя беше 7-милиметров „Ремингтън Магнум“ със специално подбрана цев „Харт“ и десетократно увеличаващ телескопичен мерник „Голд Ринг“ на „Люполд“, всичко това бракосъчетано към гадния приклад „Кевлар“ — дървото щеше да изглежда много по-красиво, но дървото се износва с времето, докато кевларът беше мъртъв, химически инертен — не му влияеше нито времето, нито влагата. Джонстън току-що за пореден път беше доказал, че пушката му може да стреля при ъглова точност една четвърт от минутата, което означаваше, че е в състояние да простреля три последователни куршума в диаметър колкото петцентова монета от деветдесет метра. Някой ден някой може би щеше да конструира лазерно оръжие и може би щеше да подобри точността на тази ръчно направена пушка. Но нищо друго не би могло. От деветстотин метра той можеше да вкара три последователни куршума в кръг от десет сантиметра — а това изискваше повече, отколкото можеше която и да било пушка. Това означаваше да се пресмята скоростта и посоката на вятъра. Означаваше също така да контролираш дишането си и начина, по който пръстът ти докосва двойния спусък… Джонстън приключи с чистенето, отнесе пушката на мястото й в хранилището за оръжията — снабдено с климатично устройство — и я постави в полагащото й се гнездо, после се върна в общото помещение. Мишената, по която беше стрелял, лежеше на бюрото му.