Том Клэнси - Дъга Шест

— Готова ли си, Петра?

— Да — последва дрезгавият й, напрегнат отговор.

Бяха минали години, откакто някой от двамата беше провеждал операция, и сега реалността им се струваше доста по-различна от планирането, за което бяха употребили цяла седмица, проучвайки карти и диаграми. Имаше неща, които все още не знаеха със сигурност, например точния брой на слугите в сградата. Тъкмо се бяха качили до предната врата, когато пристигна камионът с доставките, дошъл по същия път като тях. Вратите на камиона се отвориха и излязоха двама мъже, понесли в ръце големи кашони. Ханс натисна звънеца и миг след това вратата се отвори.

— Гутен таг — каза Ханс. — Имаме среща с хер Остерман.

— Вашето име?

— Бауер — каза Фюрхтнер. — Ханс Бауер.

— Доставка на цветя — каза един от двамата мъже.

— Моля заповядайте. Ще уведомя хер Остерман — каза икономът, или какъвто там беше.

— Данке — отвърна Фюрхтнер и кимна на Петра да мине пред него през резбованата дървена врата. Доставчиците влязоха след тях, понесли кашоните си. Икономът затвори вратата, после се обърна и тръгна наляво към един телефон. Вдигна го и понечи да натисне един бутон, но спря.

— Защо не ни заведете до горния етаж?- попита Петра. Държеше пистолет, насочен право в лицето му.

— Какво е това?

— Това — отвърна Петра Дортмунд с топла усмивка — е поканата ми. — Беше автоматичен пистолет „Валтер“ Р-38.

Икономът преглътна с мъка, когато видя как доставчиците отвориха кашоните си, извадиха от тях автомати и ги заредиха. Единият отвори входната врата и махна с ръка. След секунди влязоха още двама млади мъже, и двамата въоръжени по подобен начин.

Без да обръща внимание на новопристигналите, Фюрхтнер направи няколко крачки и се огледа. Намираха се в просторен вестибюл. Високите четири метра стени бяха отрупани с произведения на изкуството. Късен Ренесанс, прецени той, изтъкнати художници, но не истински майстори, големи платна с домашни сцени в позлатени рамки, които сами по себе си бяха дори по-интересни от платната. Подът беше от бял мрамор с черни фуги, мебелировката пищно позлатена, френски стил. По-важното беше, че не се мяркаха никакви други слуги, въпреки че някъде отдалече се чуваше бръмченето на прахосмукачка. Фюрхтнер посочи двамата пристигнали последни и им даде знак да тръгнат на запад по първия етаж. В тази посока се намираше кухнята и там несъмнено щеше да има хора.

— Къде е хер Остерман? — попита Петра.

— Той не е тук, той…

Това предизвика движение на пистолета й точно пред устата му.

— Автомобилите и хеликоптерът му са тук. Къде е.

— В библиотеката, на горния етаж.

— Отведете ни там — заповяда тя.

Икономът чак сега погледна очите й, намери ги за по-заплашителни дори от пистолета в ръката й, кимна и се обърна към главното стълбище.

То също беше позлатено, с пищен червен килим, задържан от месингови пръчки, и извиваше в елегантна дъга надясно. Заизкачваха се към втория етаж. Остерман беше богат човек, типичен капиталист, натрупал състоянието си с търговия с акциии на различни промишлени концерни, без да поема контролния пакет на собствеността в никой от тях, тоест бе от онези, които дърпат конците. Паяк, помисли си Петра, и тук се намираше центърът на неговата паяжина, и те бяха проникнали в нея по своя воля, но пък паякът щеше да понаучи някои неща за паяжините и за клопките.

Още картини по стълбището, забеляза тя, много по-големи от всичко, което беше виждала, портрети на хора, вероятно на хората, построили и живели в това масивно здание, този паметник на алчната експлоатация… тя вече мразеше собственика му, който живееше тук толкова добре, в такова охолство, така публично изтъквайки, че е по-добър от всички, докато в същото време трупаше своето богатство и експлоатираше обикновените трудещи се. На върха на стълбището имаше огромен маслен портрет на самия император Франц Йосиф, последния от това отвратително родословие, който бе пукнал няколко години преди още по-омразната династия Романови. Икономът, този служител на злото, зави надясно и ги поведе по широк коридор към една зала. Там имаше трима души — мъж и две жени. Бяха облечени по-добре от иконома и работеха на компютри.

— Това е хер Бауер — каза икономът с треперещ глас. — Желае да види хер Остерман.

— Имате ли покана? — попита старшият секретар.

— Заведете ни при него веднага — обяви Петра. Тримата видяха оръжието и се втренчиха в неканените посетители с отворени уста.