Том Клэнси - Дъга Шест

Кларк се намираше по средата на пътя си над Атлантика, когато Попов се събуди, този път сам, някъде към седем и петнайсет. Поръча да му донесат закуска в стаята и направи сутрешния си тоалет в подготовка за един натоварен ден. Към осем и петнадесет вече бе излязъл. Първата му работа беше да намери магазин за мъжка мода, който да е отворен. Това се оказа отчайващо, но най-сетне намери един, чиито врати се отвориха точно в девет. След тридесет минути той вече разполагаше със скъп, макар и недобре прилягащ му сив костюм, наред с няколко ризи и вратовръзки, които отнесе в хотелската си стая и веднага се преоблече. Беше време да се отправи към Сентръл Парк.

Сградата пред зоопарка на Сентръл Парк беше странна. Беше изградена от тухли и на покрива имаше бойници, сякаш предназначени да я предпазват от въоръжени нападатели, но по същите тези стени имаше прозорчета и цялата сграда се беше сгушила в падина, вместо на билото на хълм, както би било нормално при един истински замък. Както и да е, американците си имаха някакви свои представи, реши Попов. Той обиколи района, оглеждайки се за агенти на ФБР (или може би оперативни служители на ЦРУ?), които със сигурност щяха да се появат наоколо, за да покрият срещата му — и евентуално да го арестуват? Какво пък, нищо не можеше да се направи по въпроса. Сега щеше да разбере дали този Джон Кларк е истински разузнавателен офицер. Този бизнес си имаше правила и Кларк трябваше да ги спазва като част от етикета. Рискът в играта от негова страна беше огромен и Кларк беше длъжен да прояви респект поне заради това, но не можеше да е сигурен. Какво пък, човек не може да е съвсем сигурен на този свят.

Доктор Килгор се появи в кафетерията в обичайния час, но за своя изненада не намери там нито руския си приятел, нито Фостър Хъникът. Е, може пък да се бяха успали. Той се задържа над закуската си двайсет минути повече от обичайното, преди да реши „е, майната му“, и потегли с колата си към конюшнята. Там се натъкна на нова изненада. И Бътърмилк, и Джеремая обикаляха в заграждението, нито оседлани, нито с юзди. Нямаше как да разбере, че и двата коня се бяха прибрали сами през нощта. Обзет от любопитство, той ги прибра, след което оседла собствения си кон. Изчака пред конюшнята още петнайсет минути, чудейки се дали приятелите му ще се появят, но тях ги нямаше.

Прикриващата версия на работата му беше да кара фургон на електрическата компания „Консолидейтед Едисън“. Беше облечен в син работен комбинезон, удостоверяващ „службата“ му. Облеклото беше достатъчно торбесто, за да му позволи да носи дузина оръжия под мръсните дрехи, но още по-доброто беше, че го правеше съвсем незабележим. Из улиците на Ню Йорк щъкаха достатъчно хора с подобни работни облекла, за да му обърне някой внимание. Дискретната наблюдателна операция беше организирана спешно, с не по-малко от осем агенти, вече разположени на мястото на срещата, всички снабдени с паспортната снимка на Серов, доколкото можеше да им свърши някаква работа. Липсваха им каквито и да било данни за ръст и тегло, което означаваше, че търсят ОБЧ, обикновен бял човек, от които в Ню Йорк имаше поне три милиона.

В терминала неговият партньор Франк Чатъм чакаше на изхода на рампата на полет Номер 1 на „Бритиш Еъруейз“, в костюм и с вратовръзка. Неговият комбинезон се намираше във фургона на „Кон Ед“, който Съливан беше паркирал извън терминала. Двамата дори не знаеха кой е този Кларк, когото трябваше да посрещнат, знаеха само това, че помощник-директор Бейкър беше казал, че е адски важен.

Самолетът пристигна точно навреме. Кларк, в седалката си 1-С, стана и беше първият, който слезе от самолета. Лесно можа да различи ескорта на ФБР пред тунела.

— Мен ли чакате?

— Вашето име, сър?

— Джрн Кларк. Чък Бейкър би трябвало да…

— Да. Последвайте ме, сър. — Чатъм го отведе през бързия изход, подминавайки паспортно-митническия контрол, и това се оказа поредният път, когато паспортът на Джон нямаше да бъде подпечатан, за да се ознаменува влизането му в една суверенна държава. Фургонът на „Кон Ед“ не беше труден за забелязване. Кларк тръгна към него, без да чака указания, и скочи вътре.

— Здрасти, аз съм Джон Кларк — представи се той на шофьора.

— Том Съливан. С Франк вече се срещнахте.

— Да тръгваме, господин Съливан — подкани го Джон.

— Да, сър. — Фургонът отпраши моментално. На задната седалка Чатъм започна да се бори със синия си комбинезон.

— Е, сър, какво точно става тук?