Том Клэнси - Дъга Шест

Доктор Брайтлинг напъха писмото в един плик, залепи го и го остави на бюрото на помощника си, за да го предаде в Белия дом на другия ден. Тя беше свършила своята работа за Проекта и за планетата и сега беше време да напуска. Беше минало много, много време, откакто за последен път бе усетила прегръдката на Джон. Разводът им беше получил голяма публичност. Така трябваше да бъде. Никога нямаше да получи работата в Белия дом като жена на един от най-богатите мъже на Америка. И така, тя се беше отказала публично от него, а той публично се беше отрекъл от движението, от убежденията, които двамата изповядваха преди десет години, когато бяха формулирали идеята за Проекта, но не беше престанал да вярва в тях по-малко, отколкото самата тя. Така тя си беше пробила път нагоре към правителствените среди и беше получила разрешително от службите за сигурност, което й осигуряваше достъп буквално до всичко, дори до оперативното разузнаване, информацията от което тя след това предаваше на Джон, когато имаше нужда от това. Преди всичко, имаше достъп до информацията за биологическото оръжие, за да знаят какво са направили в Научноизследователския институт за иновации и развитие (НИИР) на Въоръжените сили на САЩ и другаде за американските средства за защита, и по този начин да разберат как да конструират вируса по такъв начин, че да надвие всяка предложена ваксина, с изключение на формулираната от „Хоризонт“.

Но всичко това си имаше цена. Джон се показваше сред обществото в обкръжението на всевъзможни млади жени и несъмнено беше флиртувал и спал с повечето от тях, защото винаги си беше бил страстен мъж. Този аспект не бяха го обсъждали преди публичния си развод и по тази причина за нея се оказа неприятна изненада да го вижда по време на някои светски събития, на които се случваше да се засекат, винаги прегърнал красиво младо същество, винаги с различна, тъй като не беше завързал нито една по-съществена връзка след връзката с нея. Карол Брайтлинг си каза, че това е добре, защото означаваше, че тъкмо тя е единствената жена, която има значение в живота на Джон, а всички онези досадни млади жени бяха просто средство да изразходва мъжките си хормони… Но въпреки това не й беше никак лесно да го вижда, и още по-трудно да си мисли за това, сама в дома си, само с котарака Джигс за компания.

Но на другото блюдо на везната срещу този малък личен проблем бе поставен Проектът. Работата й в Белия дом само беше укрепила убежденията й. Всичко беше видяла тук — от спецификациите за нови ядрени оръжия до докладите за изпитания на биологическо оръжие. Иранският опит да се предизвика национална епидемия, предшествал поемането на правителствената служба от нея, едновременно я беше изплашил и окуражил. Изплашил, защото представляваше истинска заплаха за страната й и защото беше предизвикал масивни усилия за предотвратяване на бъдещи подобни заплахи. И окуражил, защото скоро беше разбрала, че една истински ефикасна защита в най-добрия случай е трудна, защото ваксините трябва да се настройват срещу специфични гадинки. И като погледнеше човек, иранската епидемия само беше повишила обществената чувствителност към заплахата, а това щеше да направи много по-лесно пласирането на ваксината А пред обществото… и пред правителствените бюрократи тук и по целия свят, които щяха да подскочат от радост пред предложения им цяр. Тя дори щеше да се върне след известно време отново тук, в старата административна сграда, за да подтикне одобрението за тази жизненоважна мярка на общественото здравеопазване, и по този въпрос щяха да й се доверят.

Доктор Карол Брайтлинг излезе от кабинета си, зави наляво по широкия коридор и после отново наляво, към стъпалата до паркираната си кола. Двадесет минути по-късно тя заключи колата си и се изкачи по стълбите към апартамента си, където я посрещна верният й Джигс, който скочи в ръцете й и отри косматата си глава в гръдта й, както винаги. Десетте й години мизерен живот приключваха и макар жертвата, която бе направила, да беше трудна за понасяне, възнаграждението за нея щеше да бъде една планета, която отново щеше да се покрие със зеленина и Природата щеше да се възстанови в цялата си заслужена Слава.

Беше му някак си добре да се озове отново в Ню Йорк. Макар да не държеше никак да се прибира в апартамента си, това все пак беше град и тук можеше да се покрие като плъх сред сметище. Той каза на водача на таксито да го откара до Есекс Хауз, луксозен хотел в южната част на Сентръл Парк, и там се регистрира под името Джоузеф Деметриус. Естествено, в стаята му го очакваше минибарче и той си приготви питие с две малки дози американска водка, чийто мизерен вкус този път изобщо не го притесни. После, взел най-сетне решение, се обади отново до летището, за да се увери в разписанието на полетите, след което звънна на рецепцията, за да нареди на хотелиера долу да го събуди в адското време 03:30 през нощта. А след това се срина в леглото си, без да се съблича. Рано заранта трябваше да направи няколко бързи покупки и да прескочи до банковия си клон, за да прибере паспорта си на „Деметриус“ от сейфа. След което щеше да изтегли петстотин долара от паричния автомат по сметката на „Мастъркард“ на г-н Деметриус и щеше да е в безопасност… е, ако не съвсем в безопасност, то поне в по-голяма безопасност, отколкото сега, достатъчно, за да бъде донякъде уверен в себе си и в бъдещето си, такова, каквото щеше да е, в случай че Проектът можеше да се спре. А ако не, каза си той, притваряйки донякъде пияните си очи, поне знаеше какво да избягва, за да остане жив. Вероятно.