Том Клэнси - Дъга Шест

— Да? — Ръката на Кларк стисна слушалката и той натисна клавиша ЗАПИС на включената към апарата записваща система.

— Следователно би трябвало да ме знаете под името Йосиф Андреевич Серов. Трябва да се срещнем, господин Кларк.

— Да — отвърна с равен тон Джон. — Не бих възразил. Как точно да го направим?

— Трябва да стане днес, в Ню Йорк. Вземете полет Номер 1 на „Конкорд“ на „Бритиш Еъруейз“ до „Джей Еф Кей“ и аз ще ви чакам в един следобед ваше време при входа на зоопарка в Сентръл Парк. Тухлената постройка, която прилича на замък. Ще бъда там точно в единадесет часа. Някакви въпроси?

— Мисля, че не. Окей, значи единадесет предиобед в Ню Йорк.

— Благодаря. Довиждане. — Линията се прекъсна и Кларк отново превключи бутоните.

— Алис, би ли извикала Бил и Алистър при мен, ако обичаш?

Двамата се появиха след по-малко от три минути.

— Чуйте това, момчета — каза Джон и натисна бутона СТАРТ на касетофона.

— По дяволите — отбеляза Бил Тоуни секунда преди Ал Стенли да успее да направи същото. — Той иска да се срещне с теб? И защо?

— Има само един начин да разберем. Трябва да хвана самолета за Ню Йорк. Ал, би ли събудил Малой да ме откара до „Хийтроу“?

— Смяташ да отидеш? — попита Стенли.

— Защо не? — ухили се Джон. — По дяволите, това поне ще ме измъкне от шибаното заседание по бюджета.

— Това е така. Но може да крие известни рискове.

— Ще поискам ФБР да пратят хора да ме наглеждат, ще си взема и беретата. Тук имаме работа с професионален „призрак“. Опасността е повече за него, отколкото за мен, освен ако не е организирал много изпипана операция, а би трябвало да засечем това. Той иска да се срещне с мен. Той е професионалист и това означава, че иска да ми каже нещо… или може би да ме помоли за нещо, но аз бих заложил на първото, нали?

— Длъжен съм да се съглася с това — заяви Тоуни.

— Възражения? — попита Кларк. Възражения нямаше. Двамата бяха точно толкова любопитни, колкото и той самият, въпреки че им се искаше в Ню Йорк да се вземат добри мерки за сигурност. Но това нямаше да е проблем.

Кларк погледна часовника си.

— Там е почти четири сутринта… а той иска да се срещне с мен още днес. Твърде бързо за такова нещо. Защо бърза? Някакви предположения?

— Може би иска да ти каже, че няма нищо общо с инцидента в болницата. Освен това не виждам какво… — Тоуни поклати безпомощно глава.

— Времето е проблем. Полетът е в десет и трийсет, Джон — изтъкна Стенли. — В момента на Източното крайбрежие на САЩ е едва три и трийсет. Никоя важна клечка няма да е на работа по това време.

— Просто трябва да ги събудим. — Кларк погледна телефона си и натисна бутона за бързо набиране до главната квартира на ФБР.

— ФБР — отвърна друг анонимен глас.

— Трябва да говоря с помощник-директор Чък Бейкър.

— Господин Бейкър в момента не е на работа.

— Знам. Обадете му се вкъщи. Кажете му, че го търси Джон Кларк. — Той почти чу типичното „о, мамка му“ от другата страна на линията, но нареждането беше издадено от глас, който звучеше доста сериозно, и трябваше да бъде изпълнено.

— Ало — отзова се уморено друг глас след около минута.

— Чък, тук е Джон Кларк. Нещо се преобърна по случая Серов.

— Какво е то? — „И защо, по дяволите, не може да изчака няколко часа?“ — не продължи гласът. Джон обясни. И усети как мъжът от другия край на линията веднага се събуди.

— Окей — каза Бейкър. — Ще изпратя наши хора от Ню Йорк да те срещнат на терминала, Джон.

— Благодаря, Чък. Съжалявам, че те шашнах толкова рано.

— Нищо, Джон. Хайде.

Останалото беше лесно. Малой се появи в офиса си след собствените си сутрешни упражнения и му се обадиха да приготви хеликоптера си за малък скок. Не отне много време. Единственото главоболие беше да се вмести в интензивния трафик на отлитащите и кацащи самолети, но вертолетът кацна до служебния терминал и служебна кола веднага откара Джон до подходящия терминал, където Кларк можа да се добере до барчето за транзитни пътници, за да получи билета си двадесет минути преди полета. По този начин дори си спести преминаването през охраната и неудобството да обяснява защо му се налага да носи пистолет, което в Обединеното кралство беше равносилно на това да обяви публично, че е болен от проказа. Обслужването беше по британски луксозно и му се наложи да отклони предложената му още преди да се качи на борда на самолета чаша шампанско. След което извикаха пътниците и Кларк тръгна по тунела, за да се озове в салона на най-бързия авиолайнер на света. След по-малко от четири часа щеше да е в Съединените щати. Не беше ли пътуването по въздуха истинско чудо? Но още по-доброто бе това, че в скута му лежеше пратката, връчена му преди малко от куриера. Тя съдържаше кадровото досие на някой си Дмитрий Аркадиевич Попов. „Благодаря, Сергей Николаевич“ — помисли си Джон, разлиствайки страниците. Беше копие от оригинално досие на КГБ. По някои от фотокопираните страници личаха дупки от карфици, което означаваше, че датират от времето, когато в КГБ са използвали за прикрепване на страниците карфици вместо кламери — навик, заимстван от тях от МИ-6 още през 20-те години. Дреболия, за която знаеха само вътрешни хора от общността.