Том Клэнси - Дъга Шест

Кларк се събуди внезапно. Беше три през нощта. Беше сънувал сън, чиято същина сега убягваше на съзнанието му, но знаеше, че сънят е бил неприятен и можеше да прецени степента на тази неприятност дори по самия факт, че го беше събудил — нещо, което рядко му се беше случвало дори по време на трудна оперативна задача. Разбра, че ръцете му треперят, но защо — не знаеше. Той разтърси глава, изтегна се по гръб и затвори очи. Трябваше да поспи още. Днес му предстоеше заседание по бюджета, проклятието в неговото битие на командир на групата ДЪГА — да се прави на скапан счетоводител. Може би Това е било същината на съня му, помисли си той. Заклещен завинаги сред счетоводители в безкрайно досадно обсъждане откъде да се намерят пари и как да се похарчат…

Кацането в Канзас Сити беше гладко. Попов погледна часовника си. Бяха пристигнали с няколко минути преднина. Той слезе от самолета и влезе в терминала. Намери портал А-34 — провери, за да е сигурен, че новият полет е оттам — след което отиде в бара. Тук дори пушенето беше разрешено, нещо необичайно за американско летище, и той жадно задуши цигарения дим, спомняйки си младостта, когато беше пушил папироси „Труд“, и за малко да си поиска да дръпне един път от някой от американците. Но се овладя и само гаврътна втората си двойна водка на една седалка в ъгъла, обърната към стената. Не желаеше да даде на никого повод да си спомни за него тук. След тридесет минути повикаха пътниците на полета му. Той остави десетдоларова банкнота на тезгяха и излезе, помъкнал празната чанта, след което се запита за какво всъщност я мъкне. Но щеше да изглежда необичайно да се качи на борда без никакъв багаж, затова я задържа и я натъпка в багажника над главата си. Най-доброто при този полет беше, че съседното място, 2Д се оказа незаето, и той седна на него и се обърна към прозореца, за да е по-трудно на стюардесата да вижда лицето му. После боингът се отдръпна от портала и навлезе сред нощния мрак. Попов отказа предложеното му питие. Засега беше погълнал достатъчно и въпреки че алкохолът му помагаше да подреди мислите си, прекаленото количество щеше да ги замъгли. В организма му вече имаше достатъчно, за да го отпусне, и повече не му трябваше.

Какво точно бе научил през изминалия ден? Как се връзваше то с всички други неща, които бе научил в комплекса в западен Канзас? Отговорът на втория въпрос беше по-лесен от този на първия: доколкото данните, които беше добил днес, бяха сигурни, те с нищо не противоречаха на характера на проекта, на неговото местоположение и дори на декора. С нищо не противоречаха на списанията до леглото му, нито на видеокасетите до телевизора, нито на разговорите, които беше подслушал из коридорите или в столовата. Онези маниаци планираха да сложат край на света в името на своите езически вярвания — но как по дяволите можеше да убеди когото и да било, че това е така? И какви точно твърди данни можеше да даде той на някой друг — и на кой точно друг? Трябваше да е някой, който едновременно и да му повярва, и да е способен да предприеме действия. Но кой? Съществуваше и допълнителният проблем с убийството на Фостър Хъникът — за това нещо той не беше имал никакъв избор: трябваше да се измъкне от комплекса и това беше единствената възможност да го направи скрито. Но сега основателно можеха да го обвинят в убийство, което означаваше, че някое полицейско формирование може да се опита да го арестува, а след това как щеше да може да съобщи да бъдат спрени тези шибани друиди да извършат това, което се канеха? Никой полицай на този свят нямаше да повярва на приказките му. Всичко изглеждаше прекалено гротескно, за да може да бъде поето от един нормален човешки разсъдък — а онези от Проекта със сигурност си имаха прикриваща версия или легенда, съставена грижливо, за да отклони всякакво възможно официално разследване. Това представляваше най-елементарната мярка за сигурност и онзи приятел, Хенриксен, със сигурност се беше погрижил за нея.

Карол Брайтлинг се изправи от бюрото си в офиса. Току-що бе напечатала писмо до шефа на персонала, в което го уведомяваше, че ще отсъства, за да поработи по един много специален научен проект. Предварително беше обсъдила това с Арни ван Дам същия ден и не получи никакво сериозно възражение относно заминаването си. Нямаше изобщо да му липсва, говореха недвусмислено жестовете му. „Какво пък — помисли си тя със студен поглед, забит в екрана на компютъра — той на мен също“.