Том Клэнси - Дъга Шест

— Благодаря, Фостър — отвърна Попов. „Нима е възможно?“ — зачуди се той. — Доколко сте сигурни, че всичко това ще подейства?

— Трябва да подейства. Аз също зададох този въпрос. Те ме въведоха в част от планирането, щото съм учена глава, нали се сещаш — някога бях геолог, повярвай ми. Знам доста неща. А тази болест, ще знаеш, си е таковала мамата. Същинският ключ към нея е генното инженерство, извършено над оригинала, вируса на ебола. По дяволите, сигурно помниш колко страх предизвика той преди година и половина.

Попов кимна.

— О, да. Тогава бях в Русия. Беше наистина страшно. — Още по-страшна обаче беше реакцията на американския президент, припомни си той.

— Та значи, те — учените от същинския Проект — са се поучили доста от това. Ключът към успеха е ваксината А. Първоначалната епидемия ще избие може би няколко милиона души, но това е само за психологически ефект. Ваксината, която „Хоризонт“ ще пусне на пазара, е ваксина с жив вирус, нещо като полиоваксината „Сабин“. Но те са го настроили, така да се каже. Тя не спира „Шива“, човече. Тя го разпространява. Минава един месец до месец и половина, докато се проявят симптомите. Това го доказаха в лабораторията.

— Как?

— По тази част е работил Кърк. Той е отвлякъл хора от улицата и са изпробвали „Шива“ и ваксините върху тях. Всичко е подействало, дори разпространяването в първата фаза, което е нагласено да се приложи в Сидни.

— Голяма работа е това, да промениш облика на целия свят — разсъди на глас Попов, поглеждайки на север към междуградската магистрала.

— Трябва да стане, човече. Ако не успеем — е, тогава ще трябва всички да се цунеме за сбогом, Дмитрий. Не мога да позволя това да стане.

— Ужасно е, но разбирам логиката в позицията ви. Брайтлинг наистина е гений — да осъзнае всичко това, да намери път към решаване на проблема и след това да намери смелост да го осъществи. — Попов се надяваше, че тонът му не е прекалено покровителствен, но този Хъникът беше технократ, не разбираше много от психология.

— Аха — промълви Хъникът, захапал пурата, след което драсна клечка кибрит и я запали. Духна клечката и я задържа между пръстите си, докато изстине, за да не предизвика прериен пожар. — Гениален учен, и схваща всичко, чат ли си? Слава Богу, че има всички ресурси, за да може да го направи. Да устрои всичко това сигурно му е струвало милиард долара — по дяволите, само за това място, без да смятаме другото в Бразилия.

— В Бразилия?

— Там има едно по-малко копие на този комплекс, някъде западно от Манауш, доколкото знам. Там не съм бил никога. Джунглата не ме интересува чак толкова. Аз си падам повече по откритите пространства — обясни Хъникът. — Виж, африканската савана това е друга работа. Е, надявам се, че един ден ще я видя и ще половувам там.

— Да, аз също бих искал да видя дивия живот — как живее и избуява под слънцето — съгласи се Попов, вече взел решението си.

— Мдаа. Ще си гръмна някой и друг лъв. — Хъникът изцъка с език и подкара Джеремая по-бързо, в лек галоп, който Попов се постара да уподоби. Беше опитвал тази скорост преди, но му беше малко трудно да се синхронизира с леките движения на Бътърмилк. Наложи се отново да превключи съзнанието си към тялото, за да се получи, но се справи и скоро догони ловеца.

— Значи ще преобразувате тази земя наоколо като Дивия Запад, а?

Магистралата беше вече на около три километра от тях. Камионите се носеха по нея плавно, каросериите им бяха осветени с кехлибарени светлини. Щяха да минат и междуградски автобуси.

— Това е едно от нещата, които ще направим.

— И ще носиш револвера си навсякъде?

— Разбира се. Ще бъда като хората, за които съм чел, ще живея на открито, в хармония с природата. Може би ще си намеря някоя жена, която мисли като мен, може да си вдигна някоя хижа горе в планините, като Джеремая Джонсън… но без индианците кроу, които да ми досаждат — добави той ухилен.

— Фостър? Той се извърна. — Да?

— Мога ли да видя револвера ти? — Молеше се дано да получи положителен отговор.

И го получи.

— Разбира се.

Той го извади и му го подаде.

— Зареден ли е?

— Няма по-безполезно нещо от незареден патлак. По дяволите, искаш да гръмнеш ли? Само дръпни спусъка, но гледай първо да дръпнеш здраво юздите на коня си, окей? Джеремая е привикнал на този шум. Но кобилата може да не е.

— Разбирам.

Попов стисна юздите в лявата си ръка, за да задържи Бътърмилк под контрол. После изпъна дясната си ръка и прищрака чукчето на колта — типичното тройно изщракване за този тип револвер, — прицели се в един от близките колове на външната ограда и натисна спусъка. Колът се скърши по средата и горната част отхвърча.