Том Клэнси - Дъга Шест

— Това какво е? — попита той.

— Автобусна спирка за междуградски автобуси — отвърна Марк Уотърхауз. — Поддържат ги тук на открито. Сядаш там и чакаш, после махаш на автобуса да спре, като на едновремешните спирки.

— Аха. — Дмитрий си отметна това и обърна коня си на изток. Соколът, забеляза той, онзи, който живееше някъде наоколо, отново се рееше в небето в търсене на някой от подземните гризачи, който да изяде за закуска.

Загледа се в него, но явно, че хищната птица не намери полски плъх. Продължиха да яздят около час, след което тръгнаха обратно. Попов яздеше отзад с Хъникът.

— От колко време яздиш?

— Едва ли повече от седмица — отвърна Дмитрий Аркадиевич.

— За умерена езда се оправяш добре — каза му с приятелски тон Фостър.

— Бих искал да го правя по-често, за да се науча да яздя и по-бързо.

— К’во ще кажеш за довечера, малко преди залез, да речем?

— Благодаря ти, Фостър, да, това би ми харесало. Някъде след вечеря, да кажем?

— Да. Чакай ме към шест и трийсет пред конюшнята.

— Благодаря. Ще дойда — обеща Попов. Нощна езда, под звездите, да, това сигурно щеше да е много приятно.

— Имам идея — каза Чатъм. Току-що беше пристигнал на работното си място в Джавиц Билдинг.

— И каква е тя?

— Руснакът, Серов. Имаме снимка от паспорта му, нали?

— Да — съгласи се Съливан.

— Дай да пробваме пак с листовките. Банката му трябва да е недалече от апартамента му, нали?

— Би могло да се допусне, защо не? Това е интересно — отвърна специален агент Том Съливан. — Дай да видим колко бързо можем да го направим.

— Здрасти, Чък — поздрави го гласът по телефона.

— Добро утро Джон… Всъщност при вас е следобед, нали?

— Да, току-що привърших обяда си — каза Кларк. — Върви ли разследването със Серов?

— Засега нищо — отвърна помощник-директорът на криминалния отдел. — Тия неща не стават за едно денонощие.Но ще стане. Задействал съм полевото отделение в Ню Йорк да търси този боклук. Стига да е в града, ще го намерим — обеща Бейкър. — Може да отнеме време, но ще го хванем.

— По-добре по-рано, отколкото по-късно — подчерта Дъга Шест.

— Знам. Винаги е така, но тия неща не стават за ден–два. — Бейкър си даваше сметка, че го подритват по задника, да не би да остави това издирване да се превърне в проблем с нисък приоритет. Това нямаше да се случи, но тоя Кларк беше от ЦРУ и си нямаше представа какво е да си ченге. — Ще ти го намерим този тип, Джон. Тоест, стига да е в града. Британските ченгета също го търсят, нали?

— О, да. Въпросът е, че не знаем с колко самоличности може да си имаме работа.

— На негово място ти колко би имал?

— Три или четири, може би, и щяха да си приличат, за да мога да ги запомня по-лесно. Този тип е опитен шпионин. Така че най-вероятно разполага с няколко „легенди“, които може да си сменя така, както сменя ризите си.

— Знам, Джон. Работил съм с Чуждестранното контраразузнаване. Хитър дивеч са, но знаем как да ги хващаме. Успяхте ли да изцедите още нещо от вашите терористи?

— Те не говорят толкова много — отвърна гласът. — Но и ченгетата тук не умеят да разпитват много ефикасно.

„Значи трябва да ги печем на бавен огън?“ — помисли си Бейкър. ФБР действаше по правилата, установени от Конституцията на САЩ. Той предполагаше, че ЦРУ в повечето случаи не се съобразява с тях, и като повечето хора на ФБР го намираше за проява на лош вкус. С Кларк никога не се беше срещал и го познаваше само по сведения. Директор Мъри изпитваше уважение към него, макар и с известни резерви. Кларк някога беше изтезавал хора, беше му намекнал Мъри, а това за ФБР беше срам, колкото и ефикасен да се беше оказал разпитът. Конституцията казваше „не“ по въпроса, и толкова, дори за похитители на заложници, въпреки че според представите на всеки специален агент от Федералното бюро за разследване този вид престъпници заслужаваха точно такова отношение.

— Довери се на британските ченгета. Те са адски добри, Джон, и имат достатъчно опит с типовете от ИРА. Знаят как да говорят с тях.

— Щом казваш, Чък — отвърна гласът някак неуверено. — Окей, изкопчим ли нещо, ще го получиш направо на бюрото си.

— Добре. Ще ти се обадя, ако намерим нещо, Джон.

— Именно. Хайде.

Бейкър се зачуди дали да не прескочи до банята да си измие ръцете си след този разговор. Той беше въведен в нещата с ДЪГА и наскорошните им действия, и макар да се възхищаваше от военния подход, по който си вършеха работата — като мнозина агенти на ФБР той също беше служил в морската пехота, — все пак се различаваше по няколко важни пункта от подхода на Бюрото в подобни случаи… например в това, да не се нарушава законът. Този Джон Кларк беше един костелив кучи син, бивш тип на агенцията, извършил някои „призрачни“ неща, му беше казал Дан Мъри със смесица от възхита и неодобрение. Но какво пък, по дяволите, в края на краищата те бяха от една и съща страна на барикадата, така да се каже, а този руснак бе инспирирал операция, която беше заплашила семейството на Кларк. Това добавяше известен личен елемент към случая и Бейкър трябваше да прояви известно уважение.