Том Клэнси - Дъга Шест

Чавес се върна след поредния дълъг ден, преминал в наблюдение на тичащите и потящи се състезатели. Двете седмици бяха минали интересно и въпреки че горчиво му липсваха Паци и Джей Си, когото едва бе успял да види, той не можеше да отрече, че тук му е приятно. Но скоро щеше да свърши. Спортните репортери пресмятаха медалите — Америка се беше справила доста добре, а австралийците — забележително добре, особено в плувните състезания. Още три дни и щяха да бягат маратона, по традиция последното олимпийско състезание, което скоро след това щеше да се последва от церемониите по закриването. Бегачите вече обикаляха по маршрута пеша или с коли, за да проучат височините и завоите. Не искаха да се загубят, изглежда, въпреки че това едва ли беше възможно, тъй като маршрутът щеше да бъде обкръжен от крещящи фенове на всяка крачка, от старта до финиша. А също така тренираха, тичайки в определената за това зона из Олимпийското селище, не чак толкова, че да се изморят, но достатъчно, за да поддържат мускулите и дробовете си готови за най-убийственото усилие на тази най-дълга дисциплина. Чавес се чувстваше в добра форма, но никога не беше бягал четиридесет и два километра. Войниците трябваше да знаят как да бягат, но не чак толкова дълго, а бягането на такова разстояние по павирани пътища сигурно представляваше истинско убийство за стъпалата и глезените, въпреки добре подплатените подметки на съвременните спортни обувки. Да, тези копелета сигурно бяха в страхотна форма.

От самите церемонии по откриването, когато беше запален Олимпийският огън, та до днес, игрите бяха организирани и проведени съвършено, като че ли целият национален дух на Австралия се беше посветил на една задача — както Америка го беше направила някога, когато реши да стъпи на Луната. Всичко беше организирано по върховен начин, което за пореден път доказваше, че неговото присъствие тук си е чиста загуба на време. В мерките им за сигурност липсваше дори намек за някакъв проблем. Австралийските ченгета бяха дружелюбни, компетентни и многобройни, а австралийските СВС, които им осигуряваха тила, бяха почти толкова добри, колкото собствените му бойци, добре поддържани и съветвани от хората на „Глобъл Секюрити“, донесли им тактическите радиостанции, използвани и от хората на ДЪГА. Тази компания изглеждаше добър търговски посредник и той се замисли, че би могъл да препоръча на Джон да поговори с тях по въпроса. Едно външно мнение никога не вреди.

Може би единствената лоша новина беше времето, което се оказа изключително горещо през цялата олимпиада и не оставяше без работа медицинските екипи за първа помощ — топлинните удари валяха като дъжд. Все пак още никой не беше умрял, но стотина бяха хоспитализирани и други около три хиляди, бяха пострадали. И това без да се броят хората, които просто присядаха извън стадиона и се мъчеха да се разхладят, без да прибягват до медицинска помощ. Него самия жегата не го мъчеше толкова, но той също спираше да отдъхне и като всички останали на Олимпийския стадион, беше благодарен за охладителната система, изпускаща освежаваща мъгла. От телевизията дори бяха направили репортаж за нея, което беше добре за американската компания, която я беше конструирала и инсталирала. Говореше се дори за нейна версия по маршрутите за голф в Тексас и другаде, където времето става почти толкова горещо. Преминаването от трийсет и пет градуса към стайна температура от около двайсет и шест беше приятно усещане наистина, почти като под душ, и проходите често бяха претъпкани с хора, особено в следобедите, когато всички търсеха място да се спасят от изпепеляващото слънце.

Към шест вечерта Попов оседла Бътърмилк. Слънцето все още не залязваше, но това щеше да стане след по-малко от час. Кобилата, отпочинала и нахранена, беше напълно предразположена към вниманието му — освен това той й даде още една ябълка, а изглежда, кобилата им се радваше така, както един мъж би се радвал на първата халба бира след края на дългия си работен ден.

Джеремая, конят на Хъникът, беше по-дребен от Бътърмилк, но изглеждаше по-мощен. Фостър Хъникът го изведе, преметнал голямото западняшко седло на рамо, после го оседла, закачи широкия колан с кобура с колта на бедрото си и яхна коня. Джеремая, изглежда, обичаше да го яздят. Животното като че ли се преобрази, когато усети върху себе си новата тежест. Главата му се изправи гордо и ушите му потръпнаха — очакваше команда от ездача си. Последва цъкане и жребецът тръгна към Попов и Бътърмилк.