Том Клэнси - Дъга Шест

— Добър е, нали? — попита Хъникът. — Мен ако питаш, най-доброто ръчно оръжие, правено някога.

— Да — съгласи се Попов. — Много е добър.

След което се обърна. Фостър Хъникът седеше спокойно на гърба на жребеца си, няма и на три метра от него. Това правеше нещата лесни. Бившият офицер от КГБ отново прищрака чукчето, прицели се точно в гърдите му и натисна спусъка преди ловецът да успее да реагира. Очите на мишената му се изцъклиха, било от пълното неверие, с което осъзна невъзможното, или от удара на тежкия куршум, но от което и да беше, нямаше никакво значение. Куршумът премина точно през сърцето му и той падна на тревата.

Дмитрий слезе и направи три крачки до трупа, за да се увери, че Хъникът е мъртъв. После свали седлото от Джеремая, който прие смъртта на господаря си някак флегматично, махна и юздите му, удивен, че животното не понечи да го захапе за това, което беше направил, но конят не е като кучето. След това удари животното по задницата и то се затича, спря се на петдесетина метра встрани и кротко започна да пасе.

Попов се качи отново на Бътърмилк и я подкара на север. Извърна се през рамо, видя осветените прозорци на комплекса и се зачуди дали щяха да усетят скоро липсата им. Вероятно не, прецени той, докато междущатската магистрала наближаваше. Недалече на запад трябваше да има някакво селце, но той реши, че най-добрият му шанс е да се приюти в навеса на автобусната спирка или да махне на някоя кола или камион. Какво щеше да направи след това, все още не беше сигурен, но знаеше, че трябва час по скоро да се измъкне оттук, колкото се може по-далече. Попов не беше от хората, които вярват в Бога, не го и интересуваше дали има Бог, но дяволите със сигурност съществуваха… и той беше работил за тях, и ужасът от това не приличаше на нищо, което беше изпитвал като млад офицер от КГБ.

Страхът беше не по-малко влудяващ от ужаса. Попов никога не беше преживявал истински страшни мигове в кариерата си. Винаги беше имало напрежение, особено в началото, но той бързо бе придобил увереност в шпионския занаят и уменията му се бяха превърнали за него в нещо като спасително одеяло, в чиито топлещи гънки душата му винаги се беше чувствала уютно. Но не и днес.

Сега той се намираше на чуждо място, а не просто в чужда страна, защото той беше градски човек. В големите градове знаеше как да се покрие за минути, да изчезне толкова неуловимо, че никоя полицейска сила по света да не може да го издири. Но това тук не беше град. Той слезе от гърба на Бътърмилк на стотина метра от автобусната спирка и отново отдели време да свали седлото и юздите, защото един оседлан кон без ездач със сигурност можеше да привлече внимание, но кон, който просто обикаля на воля, вероятно нямаше, не и тук, където мнозина гледаха подобни животни за лично удоволствие. После трябваше само да се промъкне през мрежестата телена ограда и да се приближи до автобусната спирка, която, установи той, беше празна. По голите, боядисани в бяло стени нямаше никакво разписание. Беше възможно най-простата постройка, като че ли направена от лят бетон, с дебел покрив, за да удържи на тежките зимни снегове и може би да оцелее при торнадо, за което беше чувал, но никога не бе преживявал. Пейката също беше бетонна и той приседна за малко на нея, за да успокои треперещите си крайници. Никога не се беше чувствал така. Страхът… ако тези хора смятаха да избият милиони, милиарди хора, те изобщо нямаше да се поколебаят да отнемат неговия живот. Трябваше да се маха оттук.

Десет минути след като беше пристигнал на спирката, той погледна часовника си и се зачуди дали толкова късно изобщо минават автобуси. Ако не, какво пък, все пак минаваха коли и камиони и може би…

Той пристъпи до банкета и вдигна ръка. Колите профучаваха край него с над сто и тридесет километра в час, което не им оставяше време да го забележат в тъмното, камо ли да натиснат спирачките. Но след петнадесетина минути един кремав форд отби и спря.

— Накъде си тръгнал, приятел? — попита шофьорът. Приличаше на фермер, може би около шестдесетгодишен, лицето и шията му бяха прорязани от бръчки от слънцето и вятъра.

— Към летището в съседния град. Можеш ли да ме закараш дотам? — попита Дмитрий, докато се качваше. Шофьорът не използваше предпазен колан, което вероятно беше нарушение на закона, но пък хладнокръвното убийство също, и това беше напълно достатъчна причина да изчезва оттук колкото се може по-бързо.