Том Клэнси - Дъга Шест

— Що не, аз също ще отбия оттам. Как ти викат?

— Джо… Джоузеф — отвърна Попов.

— Е, аз съм Пийт. Не си тукашен май, нали?

— Не съвсем. От Англия съм — продължи Дмитрий, стараейки се да подхване подходящия акцент.

— О, тъй ли? Какво те води насам?

— Бизнес.

— Какъв? — попита Пийт.

— Консултант съм, нещо като посредник.

— И как стана тъй, че я закъса тук, Джо? — попита шофьорът.

Какво му ставаше на този човек? Да не би да беше полицай? Задаваше въпроси като някой от Второ главно управление.

— Моят… приятел. Обадиха му се на пожар от вкъщи и се наложи да ме остави тук да изчакам автобуса.

— О! — Това му затвори устата, забеляза Попов, благославяйки последната си лъжа. „Разбираш ли, току-що застрелях и убих един, който иска да убие теб и всички, които познаваш“… Беше един от миговете, в които истината просто не работеше. Умът му сега препускаше на бясна скорост, далеч извън рамките, допустими за този скапан пикап, чийто водач, изглежда, не искаше да понатисне педала на газта малко по-здраво и всички други превозни средства профучаваха край тях. Фермерът беше възрастен човек и очевидно търпелив. Попов едва се овладя да не заудря с юмрук по седалката, докато шофьорът бавно поемаше по отклонението, след което зави надясно и подкара към нещо, което приличаше на малко регионално летище. На портала пишеше „Ю Ес Еър Експрес“.

— Благодаря ви, господине — каза Попов и слезе.

— Жив и здрав, Джо, и лек път — отвърна водачът с дружелюбна канзаска усмивка.

Попов бързо влезе в мъничкия терминал, отиде на гишето и каза на служителя:

— Трябва да отида до Ню Йорк. Първа класа, ако може.

— Ами, имаме полет след петнайсет минути до Канзас Сити, а оттам можете да хванете полета на „Ю Ес Еъруейз“ до „Ла Гуардия“, господин…

— Деметриус — отвърна Попов, сещайки се за името на единствената останала му кредитна карта. — Джоузеф Деметриус — уточни той, докато измъкваше портфейла си, за да подаде картата.

Имаше паспорт със същото име в един сейф в Ню Йорк, а кредитната карта беше добра, с висок лимит и никакво плащане по сметката в последните три месеца. Служителят на гишето може би си въобразяваше, че работи бързо, но Попов трябваше да се отбие и в тоалетната и полагаше невъзможни усилия да прикрие тази спешна потребност. Точно в този миг си даде сметка, че все още има зареден револвер в чантата, която носеше на рамото си, и че трябва тутакси да се отърве от него.

— Окей, господин Деметриус, заповядайте билета ви за сега, Портал 1, а ето и другия, за полета от Канзас Сити. Той ще потегли от Портал А-34 и е за първа класа, 2С. Някакви въпроси, сър?

— Не, благодаря ви.

Попов взе билетите и ги напъха в джоба си. После се огледа за изходния коридор и се запъти натам, спря се до един контейнер за боклук и след като бързо се огледа, много внимателно измъкна чудовищното оръжие от чантата, изтри го и го пъхна в сметта. После отново огледа терминала. Не, никой не беше го забелязал. Успокоен, той се запъти към охранителния пост, чийто магнитомер за щастие не изписука при неговото преминаване. Прибра кожената чанта от конвейера, огледа се, намери мъжката тоалетна и след минута излезе от нея, чувствайки се вече много по-добре.

Местното летище разполагаше само с два портала, но бар имаше и Попов се запъти към него. В портфейла му имаше петдесет долара в брой, с пет от които си поръча двойна доза водка, която глътна на екс, преди да поеме по следващите сто крачки към портала. Самолетът се оказа витлов — той не беше пътувал на такъв от години. Но за този полет беше готов да се примири с всичко, така че се качи на борда дори с удоволствие. След пет минути пропелерите започнаха да се въртят, а Попов започна да се отпуска. Тридесет и пет минути до Канзас Сити, после пауза от четиридесет и пет минути, а след това — до Ню Йорк, на Боинг 747, в първа класа, където алкохолът е безплатен. Най-хубавото беше, че мястото му бе отляво на самолета, така че никой да не може да го заговаря. Попов имаше нужда да размисли, и то бързо, макар и не чак толкова бързо.

Той затвори очи, докато самолетът излиташе, и си помисли: „Добре, какво научи и какво ще правиш с това знание?“ Два елементарни въпроса, но той трябваше да подреди отговора на първия, преди да разбере как да отговори на втория. Едва ли не започна да се моли на Бога, в чието съществуване не вярваше, но вместо да продължи в тази насока, отвори очи и погледът му се заби през прозореца в тъмния терен долу, докато умът му се зарея в собствената си тъмнина.