Том Клэнси - Дъга Шест

— Срещам се с един човек.

— Серов? — попита Съливан, пробивайки си път към магистралата.

— Да, само че истинското му име е Попов. Дмитрий Аркадиевич Попов. Бивш полковник от КГБ. Имам личното му досие, четох го, докато пътувах насам. Специалист по сделки с терористи, вероятно разполага с повече връзки, отколкото телефонната компания.

— Този тип е организирал акцията, дето…

— Да. — Джон кимна. — Операцията, която заплаши жена ми и дъщеря ми. Те бяха основните цели.

— Мамка му! — отбеляза Чатъм, докато дърпаше ципа на маскировъчното си облекло. Виж, това не знаеха. — И вие искате да се срещнете с тази измет?

— Бизнесът си е бизнес, момчета — подчерта Джон и се зачуди дали сам си вярва, или не.

— Добре, а вие кой сте?

— От Управлението. Бях. Все едно.

— Откъде познавате господин Бейкър?

— Сега работата ми е малко по-друга и трябва да държим връзка с Бюрото. Предимно с Гъс Вернер, но говоря и с Бейкър.

— Ама вие да не сте от групата, дето оправи ирландците в онази болница в Англия?

— Аз съм шефът й — каза Кларк. — Но гледайте да не приказвате много за това, окей?

— Няма проблеми — отвърна Съливан.

— Вие работите по случая Серов, нали?

— Това е едно от нещата, които запълват бюрата ни, да.

— И какво имате по него? — попита Джон.

— Паспортна снимка… предполагам, че я имате.

— Разполагам с нещо по-добро — оригиналната му снимка в КГБ. По-добра от паспортната, като затворническа, анфас и в профил, но е отпреди десет години. Какво друго имате?

— Банкови сметки, записи на кредитни карти, пощенска кутия, но все още никакъв адрес. Продължаваме издирването.

— В какво е обвинен? — попита той.

— Главно в конспирация — отвърна Съливан. — Конспирация за подстрекателство към тероризъм, както и конспирация в незаконен трафик на наркотици. Тия закони са доста обхватни, затова ги прилагаме в случаи, когато не е съвсем ясно за какво точно става дума.

— Можете ли да го арестувате?

— Разбира се. Само да го мернем — отвърна Чатъм откъм задната седалка. — Искате ли да го направим?

— Не съм сигурен.

Кларк се отпусна в неудобната седалка и се загледа в приближаващия се релеф на нюйоркските небостъргачи, все още чудейки се за какво, по дяволите, е всичко това. Съвсем скоро щеше да разбере.

Попов си помисли, че е забелязал двама агенти на ФБР, без да се смята двойката униформени полицаи, които можеха да са или да не са част от схемата за следене, която се струпваше наоколо. Но не можеше да направи нищо. Трябваше да се срещне с този Кларк, а това означаваше, че срещата трябва да се осъществи на публично място, иначе щеше да се озове направо в кафеза, нещо, което не можеше да се осмели да приеме. Тук поне щеше да има някакъв шанс, макар и минимален, да избяга и да слезе в метростанцията, след което да се затича и да хване някой влак. Това щеше да ги пообърка и да му даде известен шанс за измъкване. Да хвърли сакото на костюма и да промени външността си, да нахлупи шапката, която беше напъхал в джоба на панталона. Рискът да го застрелят беше минимален, не и в самото сърце на най-големия град на Америка. Но най-добрият му шанс все пак беше да установи контакт с Кларк. Ако наистина беше професионалистът, за какъвто Попов го смяташе, тогава можеха да се разберат. Трябваше. И двамата нямаха избор.

Фургонът прекоси Ист Ривър и продължи на запад през оживените улици. Джон погледна часовника си.

— Няма проблем, сър. Ще бъдем там десет минути преди срещата — успокои го Съливан.

— Добре — отвърна напрегнато Джон.

Вече наближаваха и той трябваше да установи пълец контрол над личните си чувства. Като човек на страстите, Джон Терънс Кларк неведнъж си беше позволявал да им даде воля по време на работа, но сега не можеше да си го позволи. Който и да беше този руснак, той го беше поканил сам на срещата, а това означаваше нещо — какво точно, той все още не знаеше, но трябваше да означава, че става нещо много необичайно. Затова трябваше да остави настрана всичките си мисли за опасностите, подминали семейството му. Трябваше да бъде хладен като камък на тази среща, поради което, седнал в предната седалка на фургона на „Кон Ед“, Кларк си наложи да диша дълбоко и успя да го постигне. След което го обзе любопитство. Този руснак със сигурност беше наясно, че Кларк знае какво е направил, и въпреки това го беше помолил за тази среща, и беше настоял при това тя да стане толкова спешно. Това трябваше да означава нещо. Завиха по Пето Авеню. Той отново погледна часовника си. Бяха с петнадесет минути напред. Фургонът се отклони надясно и спря. Кларк излезе и тръгна по претъпкания с минувачи тротоар, покрай хора, продаващи книги втора употреба и други стари вещи на дървени щандове. Зад него агентите на ФБР придвижиха фургона напред и спряха недалече от мястото на срещата. Носеха вестници и се оглеждаха твърде очебийно за служители на „Кон Ед“, прецени Джон. После той зави надясно, заслиза по стъпалата и вдигна очи към постройката от червени тухли, представяща неизвестно чия идея за замък. Не се наложи да чака дълго.