Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Замисли се за конспирацията. За нея се пишеше много във вестниците и евтините булевардни романи. Баща му дори неведнъж се беше заканвал на шега да накара личния му хеликоптер в корпуса на морската пехота да бъде боядисан в „черно“. Щеше да бъде направо скандално, помисли си Джак. Вместо това заместител на баща му беше станал Майк Бренън, когото той редовно засипваше с въпроси, много от които се отнасяха до световната конспирация. Беше крайно разочарован да научи, че Сикрет Сървис на Съединените щати са сто процента убедени, че Ли Харви Осуалд сам е убил Джон Кенеди. В тяхната школа в Белтсвил в околностите на Вашингтон Джак беше държал в ръцете си и дори беше стрелял с копие на 6,5-милиметровата карабина „Манлихер-Каркано“, с която беше отнет животът на бившия президент. За собствено удовлетворение беше получил пълни разяснения по случая, въпреки че от тях едва ли би била доволна индустрията на световната конспирация, която ревностно и комерсиално вярваше в обратното. Тя дори изказа предположението, че като бивш служител на ЦРУ баща му е крайният облагодетелстван от един заговор, по който се работи в продължение на петдесет години с изричната цел ЦРУ да управлява държавата. Да бе, също като Тристранната комисия и Световният ред на свободните зидари, или каквото там им дойде наум на писателите на политически трилъри. От баща си и от Майк Бренън беше чувал много истории за ЦРУ, малко от които бяха ласкави за ФБР. Според тях от Бюрото са доста добри, но далеч не толкова компетентни, колкото ги изкарваше Холивуд. Но в Холивуд сигурно вярваха, че и заекът Роджър е истински… В края на краищата образът му им донесе толкова пари. Не, ЦРУ имаше два големи недостатъка…

… дали Колежът беше средството за тяхното отстраняване…? Това беше въпросът. По дяволите, рече си Джак, завивайки по шосе номер 29, може пък привържениците на теорията за конспирацията в крайна сметка да се окажат прави? Собственият му отговор беше сумтене и кисела физиономия.

Не, Колежът изобщо не беше подобно нещо, не беше като организацията СПЕКТЪР от филмите за Джеймс Бонд. Теорията за конспирацията зависеше от способността на голям брой хора да държат устата си затворена, а както много пъти му беше казвал Майк Бренън, лошите момчета не могат да си мълчат. Майк много пъти му беше говорил, че хората във федералните затвори не са глухонеми, но идиотите престъпници така и не го разбират.

Дори тези, които се мъчеше да открие, страдат от същия проблем, а се предполага, че са умни и много мотивирани. Или пък те си го мислят. Едва ли ще е така, дори ако бяха като лошите момчета от филмите. На тях им беше нужно да говорят и това щеше да ги провали. Запита се коя беше причината. Дали хората, които вършеха злини, изпитваха нужда да се хвалят, или пък искаха други да им казват, че вършат добро по някакъв перверзен начин? Хората, които търсеше, бяха мюсюлмани, но имаше и други мюсюлмани. Той и баща му познаваха принц Али от Саудитска Арабия. Беше добър човек. Беше дал на баща му сабята, която послужи на Сикрет Сървис да му измисли кодовото наименование. Този човек продължаваше да се отбива в дома им веднъж годишно, защото след като веднъж си станал приятел със саудитец, той ставаше най-лоялният човек на света. Разбира се, това беше валидно още повече, ако си и бивш президент… или пък, както беше в неговия случай — син на бивш президент, който сега си проправя сам път в „подземния“ свят…

„ Как ли ще реагира татко, ако разбере? — запита се Джак. — Сигурно ще е неприятно изненадан. А мама! Тя пък направо ще получи припадък. “ Тази мисъл го накара да се разсмее, докато завиваше наляво. Не беше нужно майка му да научава. Версията за прикритие щеше да мине пред нея… и пред дядо му, но не и пред баща му. Беше помогнал за създаването на това място. Може би в края на краищата той наистина имаше нужда от един черен хеликоптер.

Паркира на определеното за него място под номер 127. Колежът едва ли е чак толкова голям и могъщ. Не и с персонал, който нямаше дори сто и петдесет души. Заключи колата и тръгна към входа, казвайки си, че това ходене на работа всяка сутрин започва да му писва. Но всеки трябваше да започне отнякъде.

Влезе през задния вход, както повечето от останалите. Там имаше бюро на портиера, който едновременно беше и охрана. Човекът се казваше Ърни Чамбърс — бивш старши сержант от 1-ва пехотна дивизия. На ревера на синьото му сако имаше малка емблема на пехотинец, в случай че някой пропусне да забележи широките му рамене и суровите черни очи. След първата война в Персийския залив беше напуснал армията и беше станал полицай от транспортната полиция. Вероятно се е справял добре с опазването на реда и ръководенето на уличното движение, помисли си Джак, като му махна с ръка за поздрав.