Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Не и напоследък.

— Защо?

— Не разполагаме с достатъчно хора — отвърна Уилс. — Проблемът с наемането на хора е, че те очакват да им се плати, а нашите възможности не са чак толкова големи.

— Тогава защо ЦРУ не помоли местните ченгета да го попритиснат? Бахрейн е приятелска страна.

— Приятелска да, но не е наш васал. И те имат свои представи за човешки права, които не са съвсем същите като нашите. Освен това можеш да притиснеш някого само за това, което е направил, но не и за това какво знае и какво мисли. А както виждаш, ние не знаем дали изобщо е направил нещо.

— Ами тогава му сложете опашка на задника.

— А как може да го стори ЦРУ, когато разполага само с двама оперативни агенти? — попита Уилс.

— Господи!

— Добре дошъл в реалния свят, Младши. ЦРУ трябваше да завербува някои агенти в Бахрейн, може би местни полицаи, които да помагат при такива задачи, но това още не е станало. Разбира се, шефът на станцията също би могъл да поиска повече хора, но в Ленгли оперативните агенти, които говорят арабски и изглеждат като местните хора, са малко кът и са изпратени на много по-взривоопасни места.

Срещите се осъществиха, както беше планирано. Имаше три коли, чиито шофьори едва отронваха по някоя дума, и то на испански. Пътуването беше приятно и слабо напомняше на родния им край. Шофьорът беше предпазлив, не караше бързо и изобщо се стараеше да не привлича вниманието, но въпреки това напредваха. Почти всички араби пушеха цигари, и то само американски марки като „Малборо“. Мустафа пушеше същите и се запита, както Мохамед преди него, какво ли би казал Пророкът за цигарите. Вероятно нищо добро, но не е казал нищо, нали така? Затова Мустафа можеше да пуши колкото си иска. В края на краищата в момента опасностите за неговото здраве не го вълнуваха особено много. Очакваше да живее още четири-пет дни, не повече, ако нещата се развиеха съгласно плана.

Очакваше, че хората му ще говорят оживено помежду си, но това не стана. Никой не обелваше и дума. Те просто гледаха равнодушно бързо минаващия покрай тях пейзаж на една култура, за която не знаеха почти нищо, а и нямаше да научат нещо повече.

— Добре, Брайън, ето ти разрешителното — подаде му го Пийт Алекзандър.

Със същия успех би могъл да получи и втора шофьорска книжка, която да пъхне в портфейла си.

— Значи сега мога напълно законно да нося желязото.

— Никое ченге не би попитало офицер от морската пехота защо носи пистолет, но по-добре да ни е сигурна работата. Беретата ли ще носиш?

— Свикнал съм с него, а и с петнадесет патрона си е по-сигурно. И в какво трябва да го нося?

— Използвай един от тези, Алдо — рече Доминик и му показа колана на кръста си. Приличаше на пояс за пари или на онези кесии, които се носят повече от жени, отколкото от мъже. Той дръпна ципа и му показа пистолета си с два допълнителни пълнителя. — Много агенти го използват. По-удобен е от кобура за носене отстрани. Е, при дълго пътуване с кола може да ти поизмъчи бъбреците.

За момента Брайън реши да мушне своя пистолет в колана на панталоните си.

— Къде ще ходим днес, Пийт?

— Пак до търговския център. Отново ще се упражняваме в проследяване.

— Страхотно — рече Брайън. — Защо нямате хапчета, които правят хората невидими?

— Хърбърт Джордж Уелс е отнесъл формулата със себе си.

Пътят на Джак с кола до Колежа му отне тридесет и пет минути. През цялото време слушаше утринните предавания на националното радио, защото и той като баща си не си падаше по съвременната музика. За Джон Патрик Райън-младши приликите с баща му бяха повод за раздразнение и възторг през целия му живот. През по-голямата част от юношеството си той се беше борил с тях, опитвайки се да намери своя идентичност, различна от тази на консервативния му баща, но в колежа някак неусетно, без дори да забележи, се беше върнал към тях. Казваше си, че просто прави това, което е логично, например да излиза на срещи с момичета, които биха могли да бъдат добри кандидатки за съпруги, въпреки че така и не можа да намери напълно подходящата. Това той несъзнателно определяше, като ги сравняваше с майка си. В Джорджтаун се дразнеше от учители, които казваха, че е копие на стария, а после си припомняше, че баща му не беше чак толкова лош човек. Би могло да бъде много по-зле. Беше станал свидетел на не малко бунтове дори в един университет, също толкова консервативен, колкото и самият Джорджтаун с неговите йезуитски традиции и разбирания. Някои от неговите колеги дори открито се бяха отказали от родителите си, но какъв задник трябва да бъдеш, за да направиш нещо подобно? Колкото и уравновесен и старомоден да беше старият, той беше един добър баща. Никога не се натрапваше прекалено много и го беше оставил да върви и да избира собствения си път… Защото беше уверен, че ще се справи добре ли? — запита се Джак. Не, не беше заради това. Ако баща му беше чак такъв конспиратор, Джак със сигурност щеше да забележи.