Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Беше толкова точен, че първият куршум удари автомата на човека…

Той подскочи в ръцете на Мустафа. Едва го задържа, но след това видя кой го беше нападнал, прицели се внимателно и натисна спусъка… Нищо не последва. Поглеждайки към автомата, видя, че куршумът беше пробил стоманата точно там, където беше затворът. Бяха му нужни една-две секунди, за да разбере, че е обезоръжен. Но противникът беше все още пред него и той се хвърли напред, надявайки се да използва оръжието поне като тояга.

Доминик беше изумен. Беше сигурен, че поне един от куршумите му беше попаднал в гърдите, а другият беше пробил оръжието. По някаква необяснима причина той не стреля отново, а удари копелето в лицето с револвера и се отправи напред, където стрелбата продължаваше.

Мустафа усети, че краката му се подкосяват. Ударът в лицето беше по-болезнен от петте получени куршума. Опита се отново да се обърне, но не усети левия си крак, падна по гръб и изведнъж започна да диша с голяма мъка. Опита се да седне, дори да се претърколи, но краката не го слушаха, защото цялата лява половина на тялото му беше парализирана.

— Двама са ликвидирани — каза Брайън. — Сега какво?

Писъците започнаха да стихват. Обаче стрелбата още се чуваше, но беше по-различна…

Абдула благославяше съдбата, че го беше накарала да сложи заглушителя на автомата си. Стрелбата му беше по-точна, отколкото се беше надявал.

Намираше се в музикалния магазин на „Сам Гуди“, който беше пълен със студенти. Той нямаше заден изход, защото беше близо до най-западния вход. Широко усмихнат, Абдула влезе в магазина, стреляйки. Лицата, които видя насреща си, бяха пълни с недоумение и за момент той си каза, че тъкмо това беше причината да ги избива толкова лесно. Изпразни бързо първия пълнител. Благодарение на заглушителя половината от куршумите му не бяха отишли напразно. Мъже и жени, момчета и момичета пищяха, без да помръднат, гледайки няколко секунди в недоумение, които се оказаха смъртоносни. След това всички се разбягаха. Обаче от по-малко от десет метра не беше никак трудно да бъдат застреляни в гръб, а и нямаше накъде да бягат. Той просто стоеше там и засипваше помещението с куршуми, оставяйки хората сами да се изправят пред тях. Някои се затичаха към щандовете за компактдисковете, опитвайки се да избягат през главния вход. Тях той застреля, докато минаваха покрай него на по-малко от два метра. След секунди изпразни първата двойка пълнители, захвърли ги, измъкна други от джоба на панталона си, сложи ги на автомата и дръпна затвора. Обаче в отсрещната стена на магазина имаше огледало и той го видя…

— Господи! Още един — каза Доминик.

— Да. — Брайън прибяга към другия край на изхода и се прилепи до стената с насочена напред берета. Това го постави на една линия с терориста, но за човек, който стреля с дясната ръка, позицията не беше никак удобна. Трябваше да избира или да стреля с по-слабата си ръка — нещо, което той не беше практикувал много, а би трябвало, — или да изложи тялото си на ответния огън. Но нещо в главата на морския пехотинец прещрака и той отстъпи вляво, държейки пистолета с две ръце.

Абдула го видя, усмихна се, опря автомата в рамото си.

Алдо стреля два пъти, целейки се в гърдите на човека, не видя това да има някакъв ефект и изпразни целия пълнител. В човека се забиха над дванайсет куршума…

Абдула ги усети. При всеки удар тялото му се разтърсваше. Опита се да отвърне на стрелбата с автомата си, но нито един от куршумите му не попадна в целта, след което вече не можеше да контролира движенията си. Политна напред, опитвайки се да запази равновесие.

Брайън изхвърли празния пълнител, извади другия от чантичката на кръста си, сложи го в пистолета и дръпна затвора. Сега действаше като на автопилот. Копелето още мърда! Време е да го довърши. Отиде до простряното тяло, изрита настрани автомата и изстреля един куршум в тила му. Черепът се разцепи и от него изригнаха кръв и мозък по пода.

— Господи, Алдо! — каза Доминик, приближавайки се до брат си.

— Я остави тези работи! Там има най-малко още един. Остана ми само един пълнител, Енцо.

— На мен също.

Учудващото беше, че повечето хора на пода, включително простреляните, бяха все още живи. Всичко наоколо беше потънало в кръв. Обаче двамата братя бяха все още много наелектризирани, за да се впечатляват от това. Излязоха навън и се затичаха на изток.

Там положението беше също толкова лошо. Подът беше залят с локви кръв. Чуваха се писъци и плач. Брайън мина покрай едно момиченце на не повече от три години, което стоеше до тялото на майка си с разперени ръце като криле на птиче. Няма никакво време за това. Искаше му се Пийт Рандол да е наблизо. Той знаеше какво да прави с труповете. Но дори и сержант Рандол щеше да се види в чудо при тази касапница.