Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Продължаваха да се чуват изстрели от автомат със заглушител. Идваха от магазина за дамско облекло на „Белк“ от лявата им страна. От звука можеше да се съди, че не бяха много далеч. Стрелбата на автомат е много специфична. Не може да се сбърка с нищо друго.

Те се разделиха, като всеки застана на противоположната страна на късия коридор, който минаваше покрай магазин за кафе и друг за обувки, преди да стигнат следващата зона на военните действия.

На първия етаж на „Белк“ бяха парфюмите и гримовете. Както и в предишните помещения, чувайки стрелбата, всички се бяха разбягали. При парфюмите имаше шест жени, а при гримовете три. Някои сигурно бяха мъртви. Други пък явно бяха живи. Някои викаха за помощ, но нямаше време за това. Близнаците отново се разделиха. Гърмежите току-що бяха спрели. Преди малко се чуваха от лявата им страна, но вече ги нямаше. Да не би терористът да беше избягал? Или пък беше свършил патроните?

И двамата видяха, че навсякъде по пода има пръснати деветмилиметрови гилзи.

Тук е паднала голяма стрелба, каза си Доминик. Всички огледала по вътрешните колони на помещението бяха разбити. Той прецени, че терористът, изглежда, беше влязъл през главната врата и беше застрелял първите хора, които беше видял — всичките жени, след което беше свил вляво, вероятно натам, където е видял, че има повече хора.

„Сигурно е само един“, каза си Брайън.

„ Добре, пред какво сме изправени? , запита се Доминик. Как ще реагира той? Какво мисли? “

Разсъжденията на Брайън бяха по-прости: „Къде си бе, копеле мръсно?“ За морския пехотинец това беше въоръжен противник и нищо друго. Не личност, не човешко същество, не дори и мислещ мозък, просто обект, който държи оръжие.

Зухаир вече не се вълнуваше толкова. Беше се вълнувал повече от когато и да било в живота си. Беше спал само с няколко жени, а тук беше убил повече, отколкото някога беше чукал. А сега чувството беше почти същото. Това го накара да изпита голямо задоволство. Не беше чул нищо от другата стрелба. Не чу дори собствената си стрелба, толкова беше съсредоточен върху това, което правеше. Беше свършил добра работа. Какво беше изражението по лицата им, когато го видяха да влиза с автомата в ръце, и какво стана, когато куршумите ги удариха. Гледката беше много приятна. Но сега беше останал само с две двойки пълнители. Едната беше на автомата, а другата в джоба му.

„Странно“, помисли си той. Като че ли беше настъпила някаква тишина. Непосредствено до него нямаше живи жени или нямаше неранени жени. Някои от онези, които беше прострелял, издаваха звуци, други дори се опитваха да пълзят.

Зухаир знаеше, че не може да позволи това. Той се отправи към една от тях — червенокоска, с червени курвенски панталони.

Брайън подсвирна на брат си и му посочи с ръка. Той беше там. Висок около метър и седемдесет, с тъмнокафяви панталони и яке с подобен цвят, на около петдесетина метра от тях — разстояние, добро за карабина, но не и за неговата берета, колкото и добър стрелец да беше.

Доминик кимна и започна да се придвижва натам, като се оглеждаше на всички страни.

— Твърде лошо, жено — каза Зухаир на английски. — Но не се страхувай. Ще те изпратя при Аллах. Ще ми служиш в Рая. — Опита се да й пусне един куршум в тила, но автоматът не беше пригоден за това и в главата се забиха три куршума от разстояние един метър.

Брайън видя всичко това и направо пощуря. Морският пехотинец се изправи, държейки оръжието с две ръце.

— Копеле мръсно! — изкрещя той и започна да стреля бързо от разстояние не по-малко от трийсет метра. Изстреля общо четиринайсет куршума, като почти изпразни пистолета си. Забележителното е, че някои от тях попаднаха в целта.

Всъщност три, един от които в корема на човека, а друг право в гърдите.

От първия Зухаир почувства болка и усети удара така, като че ли някой го беше ритнал в тестисите. Това го накара да предпази слабините си с ръце, сякаш за да предотврати нов удар. Оръжието още беше в ръцете му. Опита се с мъка да преодолее болката и да вдигне автомата, виждайки човека да се приближава.

Брайън не беше забравил нищо. В съзнанието му изведнъж нахлуха много неща. Ако искаше тази нощ да спи в леглото си, трябваше да си припомни уроците в Куантико и в Афганистан. Затова пое по непрекия път, като се криеше зад правоъгълните щандове със стоки и не изпускаше обекта от очи, надявайки се Енцо да е наблизо. Обектът му явно не можеше да си послужи с оръжието си. Гледаше право в морския пехотинец. Лицето му имаше странно изражение. Усмихваше ли се? Какво, по дяволите, искаше да каже? Сега той се втурна напред право към копелето.