Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Следващият беше доста зле. Беше дете, може би на пет години, момче с три рани в гърба. Кръвта шуртеше от него с пълна сила. Брайън го обърна. Очите се отвориха.

— Как се казваш, момченце?

— Дейвид — беше изненадващо ясният отговор.

— Добре, Дейвид, ще те оправим. Къде е майка ти?

— Не знам. — Като всяко дете той се тревожеше повече за майка си, отколкото за себе си.

— Аз ще се погрижа за нея, но ми позволи да се погрижа първо за теб. — Той се огледа и видя Доминик да тича към него.

— Няма санитарен магазин — извика той отдалеч.

— Донеси нещо, фланелки, каквото и да е! — нареди Брайън на брат си. — Доминик изтича до магазина за спортно облекло, където Брайън беше купил маратонките, и след секунди излезе с куп фланелки с различни надписи на гърдите.

Точно тогава се появи първият полицай, държейки с две ръце служебния си автоматичен пистолет.

— Полиция! — провикна се той.

— Я ела насам, по дяволите! — изрева в отговор Брайън. На човека му трябваха десетина секунди, за да проумее какво му се казва. — Прибери пистолета си, сержант. Всички лоши момчета са вече мъртви — каза по-спокойно Брайън. — Нужни са всички линейки в този град и кажи на болницата, че при тях ще пристигнат много ранени. Имаш ли аптечка за първа помощ в колата?

— Кои сте вие? — попита полицаят, без да прибере пистолета в кобура.

— ФБР — каза Доминик зад гърба на ченгето и му показа картата си. — Стрелбата приключи, обаче тук има много хора, които се нуждаят от помощ. Обади се навсякъде. На местното бюро на ФБР и на всички останали. А сега бягай бързо към радиостанцията!

Като повечето американски полицаи сержант Стийв Барлоу имаше портативна радиостанция „Моторола“ с микрофон и говорител, прикачен към еполета на униформената му риза. Той веднага започна да се обажда трескаво, за да иска подкрепления и медицинска помощ.

Брайън насочи вниманието си към момченцето в ръцете му. В този момент Дейвид Прентис беше целият свят за капитан Брайън Карузо. Обаче всички поражения бяха вътрешни. Момчето имаше няколко рани в гърдите, което не беше добре.

— Добре, Дейвид, успокой се. Боли ли те?

— Много — отвърна детето, задъхвайки се. Лицето му ставаше все по-бледо.

Брайън го постави върху щанда на „Пронизващата Пагода“, където се пробиваха уши за обици, после се сети, че там може да има нещо, което да е от помощ, но не намери нищо освен памучни топки. Напъха по две във всяка от трите рани на гърба на детето и пак го обърна. Обаче кръвоизливът продължаваше отвътре и беше толкова силен, че белите дробове нямаше да издържат. След минути момченцето щеше да заспи и да умре от задушаване, ако някой не изтеглеше кръвта от гърдите му, а Брайън нямаше нищо подръка, с което да го направи.

— Господи! — Беше Мичъл Питърс, която държеше за ръка десетгодишно момиче, чието лице изразяваше такъв ужас, какъвто само едно дете можеше да изрази.

— Мичъл, ако разбираш нещо от бърза помощ, иди при някого и се залови за работа — нареди й Брайън.

Обаче тя не го послуша. Взе няколко памучни топки за пробиване на уши и отмина.

— Дейвид, знаеш ли какъв съм аз? — попита Брайън.

— Не — отвърна момченцето, чието любопитство за миг преодоля болката в гърдите.

— Морски пехотинец. Знаеш ли какво е това?

— Нещо като войник, нали?

Брайън разбра, че момченцето умира в ръцете му. „Моля те, господи, не и това малко момче.“

— Не, ние сме много по-добри от войниците. Морският пехотинец е най-хубавото нещо, което може да стане от мъжа. Може би един ден, когато пораснеш, ще станеш морски пехотинец като мен. Какво ще кажеш?

— Ще стрелям ли по лошите хора? — попита Дейвид Прентис.

— Ама разбира се, Дейвид — увери го Брайън.

— Страхотно — помисли си момчето и затвори очи.

— Дейвид? Остани с мен, Дейвид. Хайде, Дейви, отвори очи. Трябва още да си поприказваме. — Той остави внимателно тялото върху щанда и провери пулса в сънната артерия.

Пулс нямаше.

— О, мамка му, мамка му! — прошепна Брайън. Казвайки това, всичкият адреналин като че ли се изпари от тялото му. Усети някаква празнота, а мускулите му се отпуснаха.

Вътре влетяха първите хора от екипите на Бърза помощ, облечени в жълто-кафяви дрехи, с кутии в ръце, в които явно имаше медицинско оборудване. Един от тях пое командването, нареждайки на хората да се разпръснат в различни посоки. Двама се отправиха към Брайън. Първият взе тялото от ръцете му, погледна го за миг, след което го постави на пода и отмина, без да каже дума, оставяйки Брайън там със залята от кръвта на мъртвото дете риза.