Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Мисля, че е името на герой от играта Покемон. Братът на Айда, Нике, говореше за Уайлорд.

Симоне отива в папката за изпратени писма и открива разтревожения отговор на Бенджамин:

Нике трябва да си седи вкъщи. Не го пускай да ходи до морето. Ако Уайлорд наистина е ядосан, някой от нас ще пострада. Трябваше да отидем в полицията веднага. Мисля, че вече е прекалено опасно за това.

— По дяволите! — ругае Кенет.

— Не знам дали това е на сериозно, или е някаква игра.

— Не звучи като игра.

— Не.

Кенет въздиша и се почесва по корема.

— Айда и Нике — бавно казва той. — Що за хора са?

Симоне поглежда баща си и се чуди какво да отговори. Той никога не би разбрал човек като Айда. Момиче, облечено в черно, гримирано, с пиърсинг, татуировки и странни семейни отношения.

— Айда е приятелката на Бенджамин — казва Симоне. — А Нике е брат й. Тук някъде има снимка на нея и Бенджамин.

Тя взима портфейла на Бенджамин и намира снимката на Айда. Бенджамин е прегърнал раменете й. Изглежда леко притеснена, но се смее захласнато към камерата.

— Но какви хора са? — упорито пита Кенет и гледа силно гримираното лице на Айда.

— Какви хора ли? — бавно повтаря тя. — Не съм сигурна. Само знам, че Бенджамин много я харесва. И че тя се грижи за брат си. Мисля, че е бавноразвиващ се.

— Агресивен ли е?

Тя поклаща глава.

— Не смятам.

Замисля се и казва:

— Майка им, изглежда, е болна. Стори ми се, че страда от белодробен емфизем, но не съм сигурна.

Кенет кръстосва ръце пред гърдите си. Обляга се назад и гледа към тавана. После се изправя и казва сериозно:

— Уайлорд е герой от комиксите, нали?

— От Покемон — казва тя.

— Трябва ли да знам какво е това?

— Ако имаш деца на определена възраст, знаеш, независимо дали искаш, или не — отговаря тя.

Кенет я гледа неразбиращ.

— Покемон — повтаря тя. — Това е вид игра.

— Игра ли?

— Не помниш ли, че Бенджамин се занимаваше с това, когато беше по-малък? Събираше карти и не спираше да говори за различните сили, за това, как се преобразяват.

Кенет поклаща глава.

— Най-малко две години се занимава с това — казва тя.

— Но вече не, така ли?

— Малко е голям за това — отговаря тя.

— Виждал съм те да си играеш с кукли, след като се върна от лагера по езда.

— Кой знае, може да си играе тайно — казва тя.

— Каква е целта на Покемон?

— Как да ти обясня? Става дума за животни. Но не истински животни. Измислени, приличат на насекоми или роботи, не знам. Някои са сладки, а други просто отвратителни. Идва от Япония, появи се някъде през деветдесетте години, към края им, и се превърна в цяла индустрия. Тези герои са джобни чудовища. Играчът ги държи в джоба си, могат да се навият и да се сложат в малки топчета. Всичко е доста глупаво. Човек се състезава с други играчи, като кара различните си покемони да се бият. Много насилие има, разбира се. Целта е да победиш колкото може повече, защото така получаваш пари… играчът получава пари, покемон героят получава точки.

— И този, който има най-много точки, печели — казва Кенет.

— Не знам. Като че ли няма край.

— Значи това е компютърна игра?

— Всичко е, сигурно затова толкова се е разраснало, има телевизионен сериал, карти за игра, плюшени играчки, бонбони, телевизионна игра, компютърна игра, Нинтендо и така нататък.

— Не съм сигурен, че ми се изясниха нещата — казва той.

— Не — казва тя след малко.

Той я гледа.

— За какво мислиш?

— Осъзнах, че точно това е целта — възрастните да останат отвън — казва тя. — Децата се оставят на мира, оставяме ги на мира, защото не разбираме света на Покемон, безкрайно е, прекалено голямо.

— Мислиш ли, че Бенджамин отново е започнал да играе тази игра? — пита Кенет.

— Не, не по същия начин. Това, това трябва да е нещо друго — отговаря тя и сочи монитора.

— Мислиш, че Уайлорд е действителна личност? — въпросително казва той.

— Да.

— Някой, който няма нищо общо с Покемон?

— Не знам… малкият брат на Айда, Нике, той ми говореше за Уайлорд, като че ли ставаше дума за покемон. Може би това е просто неговият начин да се изразява. Но всичко става различно, когато Бенджамин пише: Не оставяй Нике да ходи до морето.

— Какво море? — пита Кенет.

— Именно, тук няма никакво море, има го само в играта.

— Но същевременно звучи, като че ли Бенджамин приема заплахата на сериозно — казва Кенет. — Че е реална, нали?

Тя кима.

— Морето е измислено, но заплахата е реална.