Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— Ти си виновен — казва тя. — Толкова държеше да хипнотизираш, че…

— Стига, Симоне, вината не е моя, опитах се да спася човек, това ми е работата, да…

— А синът ти? Той не се ли брои? — крещи тя.

Когато Ерик се опитва да я докосне, тя го отблъсква.

— Ще се обадя на татко — изрича тя с треперещ глас. — Той ще ми помогне да намеря Бенджамин.

— В никакъв случай не искам да му се обаждаш — казва Ерик.

— Знаех, че ще кажеш това, но не ми пука за чувствата ти, само искам Бенджамин да се върне.

— Ще го намеря, Сиксан.

— Защо не ти вярвам?

— Полицията прави всичко възможно, а баща ти е…

— Полицията ли? Нали полицията пусна на свобода този луд — ядосано казва тя. — Не е ли така? Няма да направят нищо, за да открият Бенджамин.

— Йозеф е сериен убиец, полицията иска да го открие и ще го открие, но не съм глупав, знам, че Бенджамин не е важен за тях, не им пука за него, не наистина, не както на нас, не както…

— Нали това казвам — раздразнено го прекъсва тя.

— Юна Лина ми обясни, че…

— Той е виновен, нали той те накара да хипнотизираш.

Ерик поклаща глава и преглъща трудно.

— Изборът беше мой.

— Татко би направил всичко — тихо казва тя.

— Искам аз и ти да минем през всяка подробност заедно, трябва да помислим, трябва ни спокойствие, за да…

— Какво, по дяволите, можем да направим? — крещи тя.

Настъпва тишина. Ерик чува как някой включва телевизора в съседната стая.

Симоне лежи в леглото с извърнато настрани лице.

— Трябва да помислим — казва Ерик предпазливо. — Не съм сигурен, че Йозеф Ек е…

— Ти си глупак — прекъсва го тя.

Симоне се опитва да стане от леглото, но няма сили.

— Може ли да кажа нещо?

— Смятам да си взема пистолет и да го открия — казва тя.

— Външната врата бе отворена две нощи подред, но…

— Казах ти — прекъсва го тя. — Казах ти, че има някой в апартамента, но ти не ми повярва, никога не ми вярваш… ако само ми бе повярвал, нямаше да…

— Слушай сега — прекъсва я Ерик. — Йозеф Ек беше в болничното си легло първата нощ. Не е възможно той да е бил в апартамента и да е отворил хладилника.

Тя не го слуша, само се опитва да стане. Ядовито стене и успява да стигне до тесния гардероб, в който висят дрехите й. Ерик стои, без да й помага, гледа я как се облича, като трепери и тихо проклина сама на себе си.

Неделя вечер, тринайсети декември, Лусия

Симоне седи в колата на път обратно от Тумба и слуша как Кенет говори за липсата на координация в полицията. Не отговаря нищо, оставя го да мърмори и гледа през прозореца на колата. Вижда всички семейства, които се движат навън. Майки тръгнали нанякъде с малки деца, облечени в грейки и говорещи с биберон в устата. Няколко деца се опитват да се придвижват с тротинетки през кишата. Всички имат еднакви раници. Група момичета с гирлянди в косите ядат нещо от един плик и се смеят щастливо.

Вече е минало цяло денонощие, откакто ни взеха Бенджамин, измъкнат от леглото и отвлечен от собствения му дом — мисли тя и гледа ръцете в скута си. Червените белези от белезниците още си личат ясно.

Нищо не доказва, че Йозеф е замесен в неговото изчезване. В тайната стая нямаше следи от Бенджамин, само от Йозеф. По всяка вероятност Йозеф е бил вътре в тайната стая, когато тя и баща й слязоха в мазето.

Симоне мисли как той сигурно се е свил и ги е слушал, осъзнавайки, че са разкрили скривалището му, и колкото може по-тихо се е пресегнал за брадвата. Когато после настъпи суматохата, когато полицията нахлу и издърпа нея и баща й на горния етаж, Йозеф е избутал гардероба, опрял е стълбата към прозореца и се е изкатерил навън.

Той се измъкна, изигра полицията и все още е на свобода. Обявено е национално издирване, но Йозеф не може да е отвлякъл Бенджамин. Просто двете събития са се случили по едно и също време, точно както Ерик се бе опитал да й каже.

— Идваш ли? — пита Кенет.

Тя вдига поглед и усеща, че е застудяло. Няколко пъти Кенет й казва да слезе от колата и да дойде с него, преди тя да разбере, че са паркирали на улица Лунтмакаргатан.

Отключва вратата на апартамента и вижда връхните дрехи на Бенджамин в антрето. Сърцето й трепва и тя си помисля, че той е вкъщи, но после си спомня как бе отвлечен само по пижама.

Лицето на баща й е посивяло, той казва, че ще си вземе душ, и влиза в банята.

Симоне се обляга на стената в антрето, затваря очи и си мисли: Ако само ми върнат Бенджамин, ще забравя всичко, което се е случило и ще се случи през тези дни. Никога няма да говоря за това, няма да се сърдя на никого, няма да мисля за това, просто ще бъда благодарна.