Ларш Кеплер - Хипнотизаторът

Нощта срещу осми декември

Когато телефонът иззвъня, Ерик Мария Барк рязко бива изтръгнат от съня си. Преди да се е разсънил напълно, се чува да казва с усмивка:

— Балони и серпантини.

Сърцето му бие силно от внезапното събуждане. Ерик не знае какво е имал предвид с думите си, няма никаква представа какво е било съдържанието на съня.

За да не събуди Симоне, се измъква тихо от спалнята, затваря вратата и чак тогава вдига телефона.

— Да, Ерик Мария Барк.

Криминален инспектор Юна Лина го пита дали е достатъчно буден, за да чуе важна информация. Докато слуша инспектора, мислите му все още пропадат в тъмната бездна, която сънят е оставил след себе си.

— Чувал съм, че сте опитен в лечението на остри травми — казва Юна Лина.

— Да — съвсем кратко отговаря Ерик.

Гълта едно обезболяващо хапче, докато слуша разказа. Инспекторът обяснява, че се налага да разпита един свидетел. Петнайсетгодишно момче е станало свидетел на двойно убийство. Проблемът е, че момчето е сериозно пострадало. Състоянието му е нестабилно, намира се в шок и е в безсъзнание. През нощ-та е преместено от неврологията в Худинге в неврохирургията на университетската болница в Солна.

— Кой е дежурният лекар? — пита Ерик.

— Даниела Ричардс.

— Тя е изключително компетентна и съм сигурен, че ще успее…

— Тя настоя да ви се обадя — прекъсва го инспекторът. — Има нужда от вашата помощ и като че ли е доста спешно.

Ерик се връща в спалнята, за да си вземе дрехите. Лъч светлина от една улична лампа се прокрадва между двете щори. Симоне лежи по гръб и го гледа със странен, празен поглед.

— Не исках да те будя — тихо казва той.

— Кой беше? — пита тя.

— Един полицай… полицейски инспектор, не чух как се казва.

— За какво става въпрос?

— Трябва да отида до Каролинската болница — отговаря той. — Имат нужда от помощ с едно момче.

— Колко е часът изобщо?

Тя поглежда будилника и затваря очи. Той вижда, че по покритите й с лунички рамене са се отпечатали линии от гънките на чаршафа.

— Заспивай, Сиксан — прошепва той.

Ерик изнася дрехите си в антрето, пали лампата и се облича набързо. Лъскаво стоманено острие проблясва зад него. Ерик се обръща и вижда, че синът му е закачил кънките си на дръжката на входната врата, за да не ги забрави. Въпреки че бърза, Ерик отива до гардероба, изважда кутията и намира предпазителите за кънките. Слага ги на тънките остриета, оставя кънките на килима в антрето и излиза от апартамента.

Часът е три през нощта на вторник, осми декември, когато Ерик Мария Барк се качва в колата. Снегът се сипе бавно от тъмното небе. Няма никакъв вятър и тежките снежинки бавно падат над празната улица. Завърта ключа и музиката се разлива на меки вълни: Kind of Blue на Майлс Дейвис.

Преминава краткото разстояние през спящия град, излиза от улица Лунтмакаргатан, продължава по улица Свеавеген до Нортул. Заливът Брунсвикен се вижда в далечината като голяма, тъмна пропаст отвъд снежната пелена. С ниска скорост влиза в територията на болницата, минава между детската болница на Астрид Линдгрен и родилното, покрай онкологичната клиника и психиатрията, паркира на обичайното си място пред клиниката по неврохирургия и излиза от колата. Светлината на уличните лампи се отразява в прозорците на високия комплекс. Само няколко коли стоят на паркинга за посетители. В тъмнината между дърветата прелитат косове с прошумяващи крила. Ерик отбелязва, че шумът от магистралата не се чува по това време.

Пъха картата за пропуск, набира шестцифрения код и влиза във фоайето. Взима асансьора до петия етаж и тръгва по коридора. Луминесцентните лампи на тавана проблясват в синия балатум подобно на лед в канавка. Едва сега усеща умората след внезапния прилив на адреналин. Сънят бе толкова хубав, беше оставил след себе си усещане за блаженство. Минава покрай операционна зала, продължава покрай вратите на огромната барокамера, поздравява една сестра и още веднъж премисля какво му каза криминалният инспектор по телефона: едно момче кърви, има прободни рани по цялото тяло, поти се, не иска да лежи, неспокойно е и много жадно. Опитват се да разговарят с него, но състоянието му рязко се влошава. Изпада в безсъзнание, сърдечният му ритъм се учестява и дежурният лекар Даниела Ричардс взима правилното решение да не допуска криминалната полиция при пациента.

Двама униформени полицаи стоят пред вратата на отделение Н18. На Ерик му се струва, че долавя следа от безпокойство да се изписва по лицата им при приближаването му. Може би са просто уморени, мисли си той, когато спира пред тях и се легитимира. Те поглеждат набързо легитимацията, натискат копчето и вратата се отваря с бръмчене.