Пол Ливайн - Ези-тура

— Какво се случи после?

— Униформен полицай взе пистолета от пода и тогава господин Соломон каза: „По него има мои отпечатъци. По ръката имам следи от барут, но не съм го застрелял аз“. Друг офицер провери господин Горев и определи доста бързо, че е мъртъв. Претърсих господин Соломон и установих, че не носи оръжие.

— Какво се случи после?

— Казах на господин Соломон да мълчи, за да мога да му прочета правата.

— Подчини ли се той?

— Да и аз му прочетох правата, по закон.

— Как реагира той?

— Каза, че не му е нужен адвокат, защото е невинен.

Опитах да не направя гримаса, затова само изскърцах със зъби. Човек има нужда от адвокат точно когато е невинен, заради множеството фалове на полицията и прокурорите. Да не говорим за склонността на обикновения гражданин да се плаши и обърква, когато го разпитват полицаи.

— Какво се случи след това? — продължи Пинчър.

— Всички пристигнаха едновременно. Парамедиците, криминолозите, хората на патоанатома. Огледах набързо вратата на кабинета. Беше много тежка. Масивно дърво, дебело десетина сантиметра, подсилено със стомана. От вътрешната страна имаше две дупки от куршуми, от външната — няколко. С един полицай изведохме Соломон от кабинета, през клуба, където братът на жертвата и другите руснаци трябваше да бъдат усмирени, въпреки че бяха с белезници. Мъжете крещяха на Соломон на руски, така че не мога да кажа какви са думите им, но беше ясно, че са заплахи. Беше ясно, че според тях обвиняемият е застрелял господин Горев.

— Възразявам, ваша чест! — Трябваше да се разтъпча, така че се престорих на ужасен. — Въпреки цялата си квалификация детектив Бариос не умее да чете мисли и мисловният процес на двама престъпници, които не са видели с очите си какво се е случило, е без значение.

— А аз възразявам за начина, по който господин Ласитър използва думата „престъпници“ — отвърна веднага Пинчър. — Няма доказателства, че…

— Приема се. Приема се — отсъди съдия Дакуърт. — Продължавайте, господин Ласитър.

— Благодаря, ваша чест — изпяхме едновременно с Пинчър като църковен хор.

— Какво направихте след това, детектив?

— Сложихме господин Соломон на задната седалка на обозначена полицейска кола и го попитах дали би отговорил на някои въпроси. Той се съгласи.

— Записахте ли този разговор с обвиняемия?

— Да.

В продължение на няколко минути Пинчър показа автентичността на записа. Да, Бариос е имал възможност да слуша записа. И не, той не е променян или монтиран по никакъв начин. И, да, записът регистрира точно казаното онази вечер.

Заседателите се наведоха напред на въртящите се столове, Соломон затаи дъх, а Виктория въздъхна. Аз? Аз чаках да чуя версията на обвинението, която знаех, че се задава.

Пуснаха записа. Бариос накара Соломон да каже името и професията си, после отново му прочете предупрежденията при арест. Соломон има право да мълчи. Всичко, което каже, може да бъде използвано срещу него в съда. Има право на адвокат, а ако не разполага със средства, щедрият щат Флорида ще му го осигури.

— Нямам какво да крия, детектив. Питай каквото искаш.

— Аз съм само едно старо глупаво ченге.

Защо не ми обясниш как така се оказа заключен в офис заедно със застрелян човек и оръжието, с което е бил застрелян, както изглежда, по което, както сам призна, има отпечатъци от твоите пръсти?

— Бяхме трима. Мъртвият. Името му е Горев. И клиентката ми, Надя Делова. Да ви кажа ли как се пише?

— Да, моля.

— Д-Е-Л-О-В-А. Името е руско. Тя е бардама и Горев й дължи неизплатени заплати, а освен това е задържал паспорта й. Нае ме, за да взема парите и паспорта.

— Как смяташе да го направиш?

— Обикновено най-напред пиша официално писмо със съответното искане. Тя обаче ме увери, че Горев нямало да го прочете, да не говорим да реагира.

— И си уговорихте среща?

— Не. Просто се появихме.

— Разкажи ми за пистолета.

— Надя го донесе в чантата си.

— Значи не е твой?

— Не е. Не съм го докосвал, преди Горев да бъде прострелян.

— Кога научи, че Надя носи оръжие?

— Когато влязохме през входната врата на клуба.

— Ти възрази ли, че тя отива с оръжие на срещата?

— Не. Не и по някакъв значим начин.

— Добре, каза ли й да го остави в колата или да не го взема със себе си?

— Не го направих. Не.

— А видя ли пистолета с очите си?

— Надя отвори чантата си и, да, надникнах вътре.

— Какво се случи, когато влязохте в кабинета на Горев?

Поисках неиздължените заплати на Надя и паспорта й. Горев се държа агресивно. Обвини Надя, че носи микрофон и служи на властите. Всъщност обвини и двама ни. Така или иначе, извади от чекмеджето на бюрото пистолет.