Пол Ливайн - Ези-тура

Съдията започна да дава инструкциите си — предупреди заседателите да не разговарят с никого за делото и да се явят точно в 8:30 сутринта на следващия ден. Стив Соломон, до мен, сграбчи лакътя ми и прошепна в ухото ми:

— Страховито, Джейк! Не свалиха очи от теб. Дори не мигнаха.

Виктория ми подаде бележка. Само една дума: „ЧУДЕСНО!“

Тримата се изправихме уважително, когато заседателите заизлизаха от залата, следвани от съдията, с развята зад гърба й роба. След това Соломон ме прегърна, като братовчед, когото не е виждал отдавна и най-после среща на семейна сбирка.

— Оттеглям всички дивотии, които ти наговорих — каза. — Беше фантастичен!

Не допуснах комплимента да ме главозамае. По време на процеса клиентите обикновено минават през десетина резки смени на настроението.

Рей Пинчър дойде с валсова стъпка до масата ни, свил рамене напред и събрал ръце на корема си, като че ли изпитваше болка.

— О, как левашки ме прецака, Джейки! Страаашно!

— Ще се съвземеш.

Той се изправи.

— Вече се съвзех. Трябваше да се държиш за инцидента. Може би щеше да го пробуташ успешно.

— Искаш да кажеш, защото това се е случило в действителност?

— Откъде, по дяволите, да знам какво се е случило? Никога не знам. И ти никога не знаеш. Непрекъснато търсим справедливост, но там, вън, има само бурни нощи и тъмни улички. Мистерии, които не могат да бъдат разрешени, и тайни зад всяка врата.

— За какво говориш, Рей?

— За това, което никой от нас няма кураж да каже на съдебните заседатели. Няма рецепта за справедливост. Вземаме съставките, до които успеем да се докопаме, и ги смесваме в голяма купа. Включваме котлона и готвим сместа, докато не прекипи. Ако имаме късмет, бъркочът не мирише на лайна. А пък твоята защита, Джейк… ще докажа, че е голяма купчина оборски тор.

Обвинението призова като свой първи свидетел детектив Джордж Бариос. Никаква изненада в това. Винаги започвай силно. И приключвай силно. Правилото за началото и края. Съдебните заседатели помнят най-добре каквото чуят първо… и последно.

През последните двайсет и пет години Бариос беше давал показания по дела за убийства пред съда стотици пъти. Беше спокоен, обръгнал. Бях свикнал да го виждам с бяла копринена риза, която му придаваше вид на мил дядо кубинец. Сега, с черен костюм, бяла риза и вратовръзка, приличаше — и говореше — като завършен професионалист. Почти нямаше шанс да сгреши в отговорите си при разпита или да се препъне от въпросите на жонглиращ с думите адвокат, като например собствената ми коварна персона при кръстосания разпит.

Пинчър не бързаше. Започна с меки въпроси. Мина през миналото на Бариос, показа, че е ветеран детектив, решил някои от най-сериозните случаи във Флорида, и понастоящем е шеф на отдел „Убийства“ в Маями.

Соломон започна да нервничи леко, докато Бариос резюмираше постиженията в кариерата си. Можех да възразя. В един момент Соломон надраска в бележника: „КАКВО ПРАВИШ?“ И след малко: „ВЪЗРАЗИ!“ Но аз запазих мълчание. Кариерата на Бариос нямаше да осъди клиента ми.

Най-накрая Пинчър мина към същността. Бариос пристигнал в клуб „Анастасия“ само минути след униформените. Те се отзовали на сигнал по телефон 911, подаден от обвиняемия. „Той е мъртъв! Не го направих аз! Не го направих аз!“ Следват изстрели и пак Соломон, още по-силно: „Стрелят по вратата! Изпратете полиция! Не съм го направил аз!“

Операторката от 911 го пита преспокойно къде могат да бъдат намерени мъртвият и обаждащият се, който не го е направил.

Бариос пое разказа от момента, в който е влязъл в клуб „Анастасия“. Двама мъже, единият от които се оказал брат на жертвата, били въоръжени и крещели на руски пред заключената врата на кабинета на Николай Горев. Мъжете се подчинили на заповедта на полицаите да оставят оръжията на пода и да легнат, след което им били сложени белезници, като предпазна мярка.

Бариос извикал на Соломон през вратата. Попитал го той ли е повикал полиция. Соломон отговорил утвърдително и отворил вратата.

— Какво видяхте, когато влязохте в кабинета? — попита Пинчър.

— Обвиняемият стоеше с вдигнати ръце пред голямо дървено бюро. Върху бюрото беше паднал мъж, с единична огнестрелна рана в главата, когото по-късно идентифицирахме като Николай Горев. На пода, в краката на господин Соломон, видяхме деветмилиметров пистолет, глок.

— Каза ли нещо господин Соломон?

— Говореше доста бързо. Повтори: „Не съм го направил аз! Не съм го направил аз!“ Няколко пъти.