Пол Ливайн - Ези-тура

Понякога бивши клиенти ми пращат приятелите си. Това ме озадачава, защото тези бивши клиенти почти винаги са в затвора. Предполагам, не ме обвиняват, че съм загубил делата им. В края на краищата, били са виновни и са гледали как си съдирам задника, за да ги отърва от дранголника.

Факт от бизнеса — повечето ми клиенти са виновни като дявола. Печеля само когато обвинението не може да докаже тезата си или се издъни по друг начин. Бива ме в кръстосаните разпити и съм печелил дела, защото съм хващал ченгета в лъжа. Това не означава, че клиентът ми е невинен. Ако обаче успея да изкормя свидетеля на прокурора и да вложа малко магия в пледоарията накрая, може и да отърва клиента си.

Как иначе бих могъл да спечеля? Понякога ченгетата правят неконституционни обиски или прокурорите прикриват смекчаващи обстоятелства, или съдията допуска грешка. Когато спечеля, няма благодарност. Не получавам картички за Коледа или кошнички с плодове. По-скоро мърморене заради размера на хонорара ми.

Клиентът вижда представлението обаче, но не и работата зад него. Писането на сценария, построяването на декора, боядисването, заучаването на ролите. На неблагодарника му е все едно. Никой спечелил делото си клиент не ми се е обаждал втори път… докато не го арестуват пак, за нещо друго.

Най-често губя. Или карам клиента ми да се признае за виновен. Това е нашата мръсна малка тайна — на повечето адвокати по криминални дела, дори онези, които се надуват по телевизията. Ако някой знае истинския процент на делата, които печелим, ще се признае за виновен още в началото или ще гледа да се чупи.

Всички ние искаме да сме герои в очите на нашите плащащи клиенти. Джон Д. Макдоналд, любимият ми писател от Флорида — да, чета по малко, — започва една книга така: „Няма стопроцентови герои“. Ако питате клиентите ми, сигурно ще ми дадат 51 процент. Макдоналд пише също: „Ако картите са срещу теб, размеси тестето“. Е, писнало ми е да държа чифтове от двойки и пробити флошове. Уморен съм от еднообразието. Писнало ми е да губя. И заради това в този потен юлски ден, когато небето е сиво като гневен океан, имам нужда от невинен клиент.

Тези мисли се въртяха в главата ми, докато шофирах на север, по Дикси Хайуей, към шосе 1-95, към ареста. Виктория Лорд се обади тази сутрин, докато режех манго за кашата на племенника си, Кип. Съдружникът в кантората на Виктория и мъжът, с когото живееше без брак, Стив Соломон, беше успял да попадне в ареста във връзка с убийството на някакъв собственик на клуб в Саут Бийч, руснак.

— Не харесвам Соломон — казах й по телефона.

Да, да, знам. Уменията ми да правя маркетинг търпят подобрение.

— Харесваш ли повечето от клиентите си? — попита ме тя.

— На практика не харесвам никой от тях.

— Обаче се изгърбваш от работа и разбиваш крепости, за да победиш.

— Да губя мразя повече, отколкото мразя клиентите си.

— Точно затова искам да те наема. Освен това си с голям опит и няма да се хванеш на дивотиите на Стив.

— Той съгласи ли се?

— Още не.

— Кажи му, че съм удрял клиенти, задето са ме лъгали.

— Нямаш представа колко пъти ми се е искало да го фрасна.

Пред мен пикап на озеленителска фирма ръсеше палмови листа и мъртви папрати по магистралата. Настъпих педала на древното си елдорадо кабрио и го изпреварих.

— Виктория, идвало ли ти е някога до гуша да представляваш клиенти, които са виновни?

— Стив се кълне, че е невинен.

— А законът предполага, че е. Обаче не говоря за него. Не се ли чувстваш гадно понякога, че почти всички са истински престъпници?

Тя замълча за момент. Може би се питаше дали се е обадила на когото трябва. После каза:

— То си върви с професията, Джейк. Ние принуждаваме обвинението да докаже тезата си. Ако успее, това не значи, че сме загубили. Системата е спечелила.

— Значи наистина вярваш в нещата, на които ни учат в университета?

— Ако не вярвах, как бих могла да продължавам напред?

„Именно“, помислих си. Не беше практикувала достатъчно дълго, за да загуби религията си, вярата в светостта на правосъдната система. Не исках да се държа като задник, така че не й казах: „Изчакай още десетина години и тогава ми се обади пак“.

Вместо това обещах:

— Ще се видя с теб и предполагаемо невинния ти партньор след час.

Познавах и двамата донякъде. Те живеят заедно в Къмкуот, а аз съм на Поинсиана, в Коконът Гроув, така че на практика сме съседи. Наскоро видях Соломон да бръмчи в квартала с баровски нов „Корвет“, червен електрик, както го наричат. Не е мой стил. И съм прекалено едър, за да се побера удобно зад кормилото на такова нещо. На номера на колата си е написал: „ВЪЗРАЗЯВАМ“ — доста добро описание на темперамента му.