Пол Ливайн - Ези-тура

— Това е истината, скъпа.

— Но аз не действам така.

За момент двамата замълчаха. Някъде в това пъклено място се затръшна желязна врата. От горните етажи се чуха викове, мъжки гласове. Миризмата на котешка урина като че ли се сгъсти.

— Нуждая се от теб, Вик.

— Вече наех Джейк Ласитър.

— Ласитър!? Имам нужда от адвокат, не от страничен полузащитник.

— Печелил е доста трудни дела.

— Тоя дебелак? Ако няма да ме представляваш ти, искам Рой Блек.

— Не можем да си позволим Рой.

— Кажи му, че е за мен.

— Вече го направих.

— И не предложи ли да намали хонорара си, като на колега?

— Удвои го.

— Ами Марша Силвърс? Тя също е печелила големи дела.

— Марша е във Вашингтон и се готви за дело във Върховния съд.

— По дяволите! Но защо Ласитър?

— Защото няма да търпи дивотиите ти. И ако си невинен, ще срути съдебната зала, но ще го докаже.

— Кой го казва?

— Той. Обеща. Ще бъде като Самсон, когато срутва колоните на храма на Дагон.

— И аз съм чел Стария завет — въздъхна Стив примирено. — Това убива милия Самсон.

Искам невинен клиент.

Нуждая се от невинен клиент.

Нямам предвид невинен в смисъл, че обвинението не е в състояние да докаже тезата си. Имам предвид „фактически невинен“, както го наричаме ние, адвокатите.

Защитавам обвиняеми от двайсет години след кратка посредствена кариера като полузащитник на „Маями Долфинс“. Имам зад гърба си няколко добри удара, но предимно прекарвах времето на резервната скамейка и задникът ми хвана мазоли от седене. Учих право извън сезона, завърших с успех в горната половина на долната една трета от групата и си взех изпита пред адвокатската колегия от четвъртия опит. Оттогава тичам от съдебна зала в съдебна зала в така наречената съдебна система.

Името ми е Джейк Ласитър и съм шмиргел. Не ме канят да говоря пред засукани конференции в петзвездни хотели. Губернаторът не ми е връчил съдийска тога и не ме е направил съдия. Не ме канят от Си Ен Ен да коментирам поредното дело на века. И не съм богат.

Ето с какво се занимавам: взломни кражби, грабежи, нападения и побоища. Измами. Откраднати коли. Злоупотреби. Притежание на наркотици. И, разбира се, убийства. Поради някаква причина съм особено добър в делата за убийства. Може би защото залозите са много високи и моторът ми работи на свръхобороти. Не че делото за убийство е спринт. То е маратон, при който всички по трасето те замерят с камъни, докато ти пухтиш напред. Трябва да умееш да поемаш удари.

До голяма степен ситуацията е като в отбор, който е получил първия удар във футбола. Топката не се поверява на най-бързия, а на най-техничния. Най-бързият вероятно ще бъде спрян от защитата. Играч, който не е особено бърз, но усеща намеренията на стопера, може да изблъска копелето настрани и да нанесе удара. Заради това останах в „Долфинс“ три години, а разбиранията ми за делата за убийство са същите. Играй според мярката си. Предусещай ходовете на противника си преди да ги направи и изпреварвай удара му. Ако не си особено бърз или ловък — тоест ако си като мен, — саблен удар в гърлото също върши работа.

На терена или в съдебната зала гледай да не падаш по задник, а ако паднеш, не допускай да видят болката ти. Скачай на крака и гони топката.

Ето какво не правя като адвокат — никога не защитавам обвинен в насилие срещу жени или деца, защото баба ми ме е учила, че подобен боклук не заслужава времето и усилията ми. Иначе се занимавам с почти всичко.

Поемам много дела, които другите адвокати отказват. Или парите са им малко, или шансовете да загубят са големи. Това ми спечели прякора Ласитър Последния шанс.

Поемам дела от където паднат. Понякога стоя до вратата на асансьора на четвъртия етаж на съдебната палата, в сграда „Ричард Е. Гърстийн“. Все някой, който е тръгнал на изслушване гол — в смисъл без адвокат, — ще ме забележи. Аз съм едър тип, с костюм и куфарче, и не изглеждам заблуден. Може би харесват счупения ми нос или приличната подстрижка, или просто са изплашени.

„Ти адвокат ли си, симпатяга?“

„По-добър от мен не можеш да си позволиш… симпатяга“.

Парите винаги са проблем. Първият ми въпрос към потенциалните клиенти — да, понякога ги наричам така — не е „Ти ли го направи?“, а „Колко пари имаш?“ И, да, приемам и кредитни карти. Но не и ипотека на къща на клиент. Не защото ще се чувствам зле, ако го изхвърлят на улицата. Защото веднъж изгорях, когато данъчните наложиха запор на ипотеката, която държах, за неплатени данъци, при което клиентът ми остана без къща, а аз — без хонорар.