Пол Ливайн - Ези-тура

— Кажи ми пак — настоя тя. — Всичко.

— Защо?

— Искам да се уверя, че ще разкажеш една и съща история два пъти.

— О-о-о-о, я стига, Вик!

Седяха в стаята за посещения на адвокати в сградата на предварителния арест на област Маями-Дейд. Металното бюро и двата стола бяха фиксирани за бетонния под. Виктория мразеше това място. Миришеше на пот и дезинфектант, и нещо, което смътно напомняше урина. Сандалите й „Гучи“ с каишка през глезена се подхлъзнаха на нещо мокро — и жълто, — докато крачеше по коридора. Винаги й призляваше, когато посещаваше клиент тук. Сега, когато обвиненият беше Стив, изпитваше в добавка и стягащ гърлото й страх.

За да влезе в сградата, показа адвокатската карта, издадена й от колегията на Флорида. Щеше да излезе, без никой да я спре. Стив обаче щеше да има нужда от много добър адвокат, за да излезе на свобода. Беше защитавала обвиняеми по няколко дела за убийство — и ги бе спечелила. Обаче при целия емоционален заряд на ситуацията се чувстваше неспособна да представлява Стив. Един хирург никога не оперира свой близък.

— Ако ти не си убил Горев, тогава кой? — попита тя.

— Както казах. Надя Делова, нашата клиентка.

— Наша клиентка?

— Добре де… Ти беше на предварително изслушване в съда. Надя дойде без предварителна уговорка. Носеше пет хиляди кеш и каза, че има нужда от мен за едночасова среща.

— Къде са парите?

— В плик, в чекмеджето на бюрото ми.

— Кога щеше да ми кажеш за това?

— Напомня ми един адвокатски виц.

— Не сега, Стив.

— Адвокат пуска сметка за пет хиляди долара, но по погрешка клиентът му изпраща десет хиляди. Кой е етичният въпрос?

— Дали да върне парите, предполагам?

— Не! Дали да каже на съдружника си!

Стив се засмя на собствената си шега. Често го правеше. Много от старите му привички започваха да я дразнят. Една от тях беше да поема нови клиенти без нейно съгласие. Друга беше прекрачването на границата между етично и безобразно поведение. Обвинението в убийство беше нещо ново.

— Къде е Надя сега?

— Точно това трябва да разбера. Или по-скоро ти.

— Имаш ли представа в какво си се забъркал?

— Ченгетата ме хванаха в заключена стая с мъртвец и димящ пистолет. Да. Имам доста добра представа.

— Разкажи ми всичко. От самото начало.

— Когато отворих офиса към осем и петнайсет сутринта, Надя чакаше пред вратата. Каза, че е бардама. Много откровена е по въпроса.

— Колко възхитително!

Стив не обърна внимание на сарказма й и продължи:

— Сигурно идваше направо от работа, защото беше напудрена от глава до пети. Минипола. Височки токчета. Бижута. Ръкавици.

— Ръкавици? В Маями? През юли?

— Елегантни черни ръкавици. До лактите. Като Холи Голайтли от „Закуска в Тифани“.

— Холи не беше ли проститутка?

— Само в книгата. Във филма беше по-скоро компаньонка. — Точно пред вратата се разплака бебе. Писъкът беше странно неуместен за това ужасно място. Стаята за свиждания — мрачно помещение с редици пейки за семействата, се намираше в съседство с адвокатската стая. Ревът на бебето достигаше невъзможни височини и Виктория почувства задаващото се главоболие.

— Физическо описание на тази Надя? — подкани го тя.

— Около твоя ръст. Близо един и осемдесет. Без токчета.

— Свали ли си обувките?

— В кабинета. За момент. Разтри стъпалата си. Важно ли е това?

— Не знам. Виждал ли си тази бардама преди?

— Разбира се, че не.

— Но се е чувствала достатъчно комфортно, за да си събуе обувките и да разтрие стъпалата си в твое присъствие?

— Адвокатът или приятелката ми задава този въпрос?

— Просто продължавай. Нещо друго освен ръста и уморените й крака?

— Тъмна коса. Почти катраненочерна. Бледа кожа, сини очи. Необикновена комбинация. Много…

— Красива?

— Ами… — Преглътна и адамовата му ябълка подскочи. Виктория си даде сметка, че Стив — въпреки цялата му напереност — може и да не се справи добре, ако го подложат на кръстосан разпит.

— Ако ти харесва подобно нещо — отговори той накрая. — Винаги съм предпочитал блондинки. Като теб.

— Разбира се. Какво друго можеш да си спомниш за Надя?

— Устните й бяха много… Как се казва?

— Не знам, Стив. Как се казва?

— Големи?

— Нацупени — подсказа Виктория. — Издути?

— Да, точно.

— За разлика от моите много обикновени, подобни на оса устни?

— Стига, имаш много хубави устни. Както и да е, тя имаше много хубави… — Описа плавно движение с длани, мъжка пантомима за закръглена жена. Виктория си помисли, че мъжете сигурно комуникират по този начин още откакто са излезли от пещерите. Не че днешните се различаваха кой знае колко от онези през палеолита.