Тим Грин - Страшният съд

— Не и ти, нали? — рече Джони. — Е, ти се справи добре, докато траеше всичко. Но кой знае? Може пък той да сгази лука по време на пробацията си?

Джони потупа ченгето по гърба. Презрението, което забеляза в изражението му, го накара да се изкиска.

— Да, моят чичо винаги ми казваше: „Джони, можеш да изчукаш жената на някого, но никога не се бъзикай с децата му“. Тъй ми казваше и аз знаех, че е прав, но смятах, че като говореше за деца, имаше предвид хлапета, които още карат велосипеди и прочее, а не такива, които влизат в престрелка с ненормалници. Но сега си мисля, че възрастта на децата няма значение. Всеки човек обича децата си, нали? И е готов на всичко за тях.

Ченгето не каза нищо. Просто вървеше с мушнати дълбоко в джобовете ръце и с каменно лице.

— Не искам повече убийства — каза полицаят, вперил поглед в магистрала 767, чийто рев се носеше откъм Нюарк и заглушаваше шепота на тръстиките.

— Странно обаче, нали? — рече Джони. — Ченге като теб, със син, престъпил закона, и всички онези богаташи там, на юг, му искат главата заради кучката си. Знаеш ли къде е моят син? Зъболекар е в Сакраменто. Какво ще кажеш за това? Запознал се с тамошно момиче в университета. И лекува зъбите на хората, докато твоят продаваше крек на хлапетиите. Странна работа е животът.

И като казваш, че не искаш повече убийства… — Джони се изплю толкова силно, че с шлюпките отиде и ядката, — знам, че имаш да ми снесеш добра информация, а мен пък ме чакат за партия покер, тъй че казвай.

— Те знаят за Тейн Коудър — каза ченгето и го погледна.

— Каза ми, че Коудър работи за вас — рече ухилен Джони. — Нарече го важен свидетел.

Полицаят въздъхна и отвърна:

— Казвам ти само онова, което съм чул.

— Продължавай.

— Онзи Бен Еванс… Може да съществуват записи, които да доказват дали Коудър е влязъл, или е пуснал някого в хижата през нощта, в която е бил убит Джеймс Кинг. На входа на хижата има скенер на ретината, само така можеш да влезеш.

— Добро приятелче, нали? — рече Джони и лапна поредната ядка.

— Кой?

— Прав си — каза Джони, обели ядката, изплю се и задъвка бавно ядката. — Те си заслужават съдбата, нали? Както ти и момчето ти.

— Нима ще го направиш? — попита ченгето и въздъхна. — Защо?

Джони присви едното си око и погледна полицая.

— Не ти харесва, така ли? Тогава върви и търси защита на твоя боклук някъде другаде. Имаш късмет, че не съм закарал жена ти да обслужи целия екип на строежа.

Ръката на ченгето изскочи от джоба, мушна се под палтото и изскочи с пистолет .357-и калибър, който насочи към лицето на Джони. Някакъв голям реактивен самолет изрева над главите им и дулото потрепна.

Когато ревът на двигателите най-сетне отмина, Джони се усмихна и рече:

— Има два вида ченгета, които вадят оръжие. Онези, които стрелят първи, и другите, които никога няма да го направят. Ти си изпуснал шанса си преди много време.

Усмивката не слезе от лицето на Джони, докато минаваше покрай ченгето към очакващата го кола. Мислите му бяха заети само с едно: Бен Еванс.

— Джесика беше права — казвам. — Когато си на върха, всички са се прицелили в теб. Убиваш, или те убиват. Това е.

Психарят само ме поглежда, очите на маститото му лице примигват няколко пъти.

— В този щат има смъртно наказание — казвам. — Знаеш, че трябваше да постъпя така с Джеймс, тъй че бях под напрежение. Не е необходимо да наръгаш някого с нож, или да дръпнеш спусъка срещу него, но си е все едно и също и Бен се опитваше да ме убие.

Знаех, че не за добро Майк Алън искаше да се срещне с мен в Ню Йорк. Това си мислех, докато преминавахме през малкия терминал на Титърбро и видях пред него да чакат две лимузини, а не една. Джесика бе извикала Ейми да гледа сина ни, за да може да дойде с мен, и тя се запъти към задната лимузина.

— Няма ли да дойдеш с мен? — попитах.

— Ти си имаш работа — отвърна тя. — Ако нямаш нищо против ще напазарувам някои неща.

— Какви неща? — попитах и сведох глава настрани, за да видя дали ружът й не бе малко в повече.

— Знам ли? — отговори Джесика. — Обувки. Може би някоя рокля. Бельо от „Виктория Сикрет“.

Усмихнах се и я целунах, махнах й с ръка, когато потегли. Но на входа на магистралата Джърси нейната кола зави на север, докато моят шофьор пое на юг. Веднага набрах номера на клетъчния й телефон и я попитах какво прави, мислех си, че се е запътила към Манхатън.

— Ще минем по моста „Вашингтон“ — отвърна тя. — Шофьорът ми смята, че ще стигнем по-бързо, отколкото през тунела.