Тим Грин - Страшният съд

Аманда хвърли на партньорката си тревожен поглед, макар че намесата й не бе неочаквана. Дороти бе споделила мнението си, когато се прибираха предишната вечер.

— Върху какво се основават подозренията ти? — попита шефът, очите му зад увеличителните стъкла не примигваха.

— Вечерял е с Джони Г., за което не ни каза — рече Дороти и започна да изброява на пръсти причините. — Единственото му алиби за онази нощ е жена му. А ловният надзирател твърди, че в нощта на убийството около хижата имало отпечатъци от високи обувки с размера на Коудър.

— В хижата се влиза след скенер на ретината — добави Аманда. — Поискахме заповед за обиск, за да разберем дали има запис кой е проникнал в сградата и кога.

— Монти? — рече шефът и се обърна към агента, на когото екипът разчиташе, когато възникне проблем с информационните технологии.

Монти сви рамене и каза:

— Зависи от нивото на системата. Някои имат записващи устройства, други — не.

— Защо не проверихме това още в самото начало? — попита шефът.

— Защото разполагахме с окървавения нож на сина, а самият той бе избягал — отвърна Дороти. — Никой не си помисли, че е било възможно някой друг да се промъкне в къщата.

— Наш пропуск — каза Аманда.

— Не е наш — рече Дороти.

— Вие двете да нямате някакъв проблем помежду си? — попита шефът като поглеждаше ту едната, ту другата.

— Бъки Лейнхарт, той е ловен водач в хижата — обясни Аманда. — Обзалагам се, че би казал всичко, ако е от полза на Скот Кинг. Никой друг не е видял онези следи. А пък те междувременно са се стопили.

— Номер тринайсет — каза Дороти. — Номерът на Коудър.

— Така казва той.

— Ловните водачи са специалисти по следите, не смяташ ли?

Аманда забеляза, че другите около масата се подхилваха. Очевидно бяха доволни, че не на тях, а на нея й се налагаше да слуша дрънканиците на Дороти.

— Вече вложихме много време в разследването на Коудър — каза Аманда. — Интуицията ми подсказва, че е чист. Не знам. Ако Коудър бъде дискредитиран по някакъв начин, Бен Еванс ще поеме управлението на компанията. А ако Еванс е извършителят, сигурна съм, че профсъюзът ще предпочете той да ръководи компанията вместо Коудър.

Думите й предизвикаха силна реакция, всички се разприказваха, обсъждаха, докато Дороти не каза:

— Интуицията ти е пълен боклук.

В залата се възцари тишина.

Шефът им се прокашля и рече:

— Вземете заповедта за обиск. Вижте какво ще излезе от скенера и няма да се налага да обсъждаме интуицията на когото и да било. Ако онази нощ Коудър е бил там, значи лъже.

Отначало си помислих, че къщата гори. Небето над дърветата бе изпълнено с гъст тъмен пушек, осветяван от залязващото слънце. Когато минах през портите, видях, че къщата си стои висока и чиста. Пушекът идваше от съседния парцел и не бе причинен от пожар. Пет големи багера бълваха във въздуха дим от изгоряла нафта. В земята зееше огромна яма. Високи купчини пръст. Постоянен поток от самосвали пълнеха кошовете си и поемаха по черния пък към главното шосе, ръмжаха при смяната на скоростите и изчезваха в здрача.

Вкарах колата в гаража, излязох и заобиколих къщата. Част от оградата бе махната и имаше проправена пътечка в тревата от долния етаж на къщата към строителната площадка. През плъзгащите се стъклени врати видях импровизирана маса върху дървени магарета, която бе отрупана с чертежи. Около масата, с оранжеви предпазни каски, стояха Джесика и двама от строителите с кални ботуши.

Погледнах към площадката. Бумтящите машини тресяха земята и свежият мирис на прясно изкопана пръст се смесваше с дима от ауспусите им. Едва тогава забелязах, че боядисаните в червено машини бяха с емблемата на „Кон Трак“. Направих две крачки към площадката, привлечен от нейните мащаби, но веднага се върнах към къщата и масата с чертежите.

— Какво, по дяволите…? — възкликнах, преди да са успели да обърнат глави към мен.

— Тейн — рече Джесика, изтича до мен и ми лепна една целувка по бузата. Тя също беше с работни ботуши и с поръбено с мек вълнен плат дънково яке. — Започнахме.

— Къщата ли? — попитах и огледах сърдитите мъже с работни комбинезони.

— Джони каза, че имали няколко машини, които могат да изкопаят основите за два дни — рече тя. — И няма да ни струва нищичко.

— О, значи безплатно, така ли? — повиших тон.

Тя се намръщи. Кимнах й и двамата се качихме горе. Джесика затвори внимателно вратата и се обърна смръщена към мен.