Тим Грин - Страшният съд

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Да видя яма в имота си ли?

— Така си спестяваме почти сто хиляди. Джони каза, че просто щели да дойдат и да изкопаят бързо основите, докато нямат работа на строежа. Не разбирам защо правиш това.

— Джони, значи — рекох, поклатих глава, взрях се в лицето й. — Кога, по дяволите, говори с него?

— Чухме се по телефона — отвърна тя. Беше стиснала силно челюсти, предупреждаваше ме.

— Не можеш да изкопаеш такива основи просто ей тъй, между другото — рекох. — Само докарването на тези машини тук струва трийсет хиляди. Тук има техника за десет милиона долара. Нищо не е безплатно.

— Е, формално погледнато — каза тя, — те не са тук.

Вдигнах ръце и ги разперих към големия панорамен прозорец, зърнах за миг червените чудовища, които впиваха стоманените зъбци на кофите си в земята.

— Страхотно. Това е страхотно — рекох и се обърнах към нея. — Вече закъснявам с две седмици от графика си, а тук, в задния си двор имаме техника за десет милиона долара. Нямаш представа какви ги вършиш.

— Чакай да ти донеса едно питие — каза тя.

— Не ща питие. Искам да престанеш да насилваш нещата.

— Това насилване ни изведе дотук — рече тя, извади бутилка вино и измъкна с тирбушон тапата й. — Помисли си какво щеше да стане, ако бе достатъчно настоятелен в онази нощ, когато умря бебето ни.

Вторачих се в нея, забелязах зачервените ръбчета на очите й, злобната острота на фокуса им.

— Значи ще го направиш, така ли? — попитах и гласът ми се разтрепери.

— Искаш ли да играем на Xbox -а?

И двамата се обърнахме. Томи бе слязъл долу, нахлупил наопаки бейзболна шапка с логото на „Сиракюз“.

— Какво ще кажеш да поиграем, след като се върнем? — отвърнах. — Ще вечеряме навън. Иди се преоблечи, приятел, става ли? И хвърли тази шапка.

Той сви рамене и се качи отново горе. Двамата с Джесика се взряхме един в другиго.

— Вземаш ли от онзи викодин? — попитах тихо.

— Питаш, защото казвам онова, което и двамата знаем ли?

— Питам, защото постъпваш безразсъдно — отвърнах.

Лицето й се изкриви в гримаса, след това се отпусна. Тя се усмихна.

— Всичко ще бъде наред, чуваш ли? Те вече са тук. Ще изкопаят основите и ще се върнат на строежа. Ще отида да им кажа да побързат. Защо не махнеш този костюм и не отидем да вечеряме. Томи е гладен.

Поклатих глава, въздъхнах и се качих горе да облека чифт дънки. Влязох в банята да се погледна в огледалото. Нямаше го. Гола стена, разтрошен гипс там, където е било лепилото. Имаше друго огледало, на гърба на вратичката на гардероба й. И него го нямаше. Влязох в спалнята за гости, в нейната баня. Никъде нямаше огледала.

— Томи — извиках и синът ми подаде усмихнат глава през открехнатата си врата, — има ли огледало в твоята баня?

Лицето му посърна и той сви рамене. Влязох, минах покрай големия телевизор и кълбото от кабели, дистанционни устройства и пултчета за управление, и надникнах в банята. Нямаше огледало. Декоративното огледало долу, във вестибюла, бе заменено с картина.

Влязох в библиотеката си. От там през два прозореца можех да виждам в голямата всекидневна на партера. И ето я там — с онези мъже, да обсъжда изкопа си. Лицето й грееше, тъмната коса бе причесана зад ушите й, сочеше ту чертежите, ту машините, след което всички се разсмяха.

Седнах зад писалището и насочих вниманието си към блестящите като скъпоценни камъни светлини на отсрещния бряг, които гаснеха една подир друга. Езерото потъмня, машините спираха една по една, докато най-сетне не настана потискаща тишина. Чух я да се сбогува, сетне — стъпките й по стълбите. Застана зад мен.

— Готов ли си да вървим? — попита, все още възбудена.

— С Розали всичко наред ли е?

— Разбира се. Ще отида да взема Томи.

Вечеряхме в мълчание — салата от цветна цикория, спагети и агнешки котлети, — всичко поглъщах на големи хапки. Чак когато бях по средата на третата си бутилка вино, си помислих, че бях направил от мухата слон. Забелязах Томи да побутва с вилицата и ножа си топящо се ледено кубче напред-назад по масата, като че играеше футбол.

Направих му врата, като опрях палци върху масата и събрах показалците си над тях.

— Стреляй — рекох.

Той го направи и вкара. Леденото кубче мина над ръцете ми и ме плесна по лицето, след което всички се засмяхме.

— Скъпи — рече Джесика, — намираме се в ресторант.

— Добре — отвърнах. — Само два опита още.

Томи изстреля ледчетата по мен, пак се посмяхме, след което му казах, че мачът е свършил и трябва да отиде да измие червения сос от лицето си. Изгледахме го как офейка.