Тим Грин - Страшният съд

— Съжалявам, че ти се нахвърлих така — рекох след минутка и взех ръката й в своята.

Тя се поусмихна и тогава за пръв път забелязах грима й. Беше малко небрежно поставен. Червилото преливаше очертанията на устните й. Линията около очите й бе малко по-плътна от едната страна. Ружът бе малко прекален.

— Ей, какво е станало с огледалата? — попитах.

Тя се напрегна, извърна очи и отвърна:

— Просто една нова идея в обзавеждането. Четох някъде за това. Нещо от школата на Баухаус, което Джулия Робъртс била направила.

— Доколкото знам всичко от Баухаус е с главата надолу — рекох. — Тръби, прекарани пред стените и прочее глупости.

— Ами, просто една идея — рече тя и прибра кичур коса зад ушите си.

— Искаш ли да говориш за нея? — попитах.

— Дай да не си разваляме хубавата вечеря.

— Нямах предвид с мен — рекох.

— А с психар ли? — нацупи се тя.

— И двамата сме в такова състояние, сякаш запушваме с пръсти една дига, за да не рухне.

Тя ме погледна и ми даде знак с очи към Томи, който се връщаше от тоалетната. После поклати глава и много изразително изрече мълчешком думата „Не“.

Платих сметката и поехме към дома, слушайки радио „Дисни“. След това изиграх с Томи една игра „Гоуст рекън“ на Xbox -а, после оставих Джесика да му почете. Лежах на леглото ни само по боксерки и чаках. След малко я чух да влиза в банята, изтракването на хапчета в шишенцето им, после влезе в гардероба си и чак тогава светлините изгаснаха. През прозореца светеше резен луна, тъй че когато застана до леглото, видях високо изрязаните й на бедрата, бели, копринени бикини.

— Трудно е да бъдеш на върха — рече тя. — Хората непрекъснато се опитват да те съборят, да ти го отнемат. Трябва да се бориш. Трябва да се грижим за себе си, един за другиго.

Прилепи устни към моите и ме целуна дълбоко. По средата на акта тя изстена, заби нокти в гърба ми и разкъса кожата. Изобщо не обърнах внимание. Когато се отделихме един от друг, аз лежах задъхан, докато не заспах. Не знам колко съм спал — две минути, или двайсет — но доста скоро тя ме разбуди. Стаята се къпеше в слабата бяла светлина на луната. Усуканите чаршафи и възглавници, влажни от потта, бяха изтикани в края на леглото. Беше сгушила глава под ръката ми и връхчето на носа й докосваше гърдите ми.

— Мислех си — рече тя толкова тихо, че трябваше да се напрягам да я чуя, — мислех си за онова, което казах. За това, че трябва да се погрижим за себе си. Трябва да отделим малко пари настрани. Просто за всеки случай.

— Добре — отвърнах уморен. — Разбира се.

— Парите направо се леят в онзи строеж — каза тя. — Банките нямат представа къде отиват. Бихме могли да си основем една офшорна компания.

— Офшорна ли? — попитах и се обърнах на хълбок. Вече бях съвсем буден.

— Мислех си какво би станало, ако имахме сто милиона в една такава сметка? Няма да имаме повече никакви грижи.

— Това е истината — рекох, разсмях се и поклатих глава.

— Няма да е никак трудно — каза тя, надигна се на лакът, очите й бяха широко отворени.

— Няма — казах. — Просто ги вземаш.

— Точно така — рече тя и стисна ръката ми.

— Хайде, хайде.

— Хората го правят непрекъснато — каза тя отново шепнешком, но настоятелно.

— И влизат в затвора.

— Мисля, че просто трябва да скриеш парите — в швейцарска банка, например.

— Ще проверя.

Затворих очи, лежах по гръб и дишах през носа си. Раничките на гърба ми започнаха да смъдят.

— Как е синът ти? — попита Джони Г.

Държеше в едната си ръка малка кафява торбичка с шамфъстъци. Лапаше ги един по един, като ги мяташе в уста от трийсетина сантиметра разстояние, извличаше ядката и изплюваше шлюпките.

Намираха се на един пуст път в блатото зад Медоуландс и крачеха между разположените на голямо разстояние стълбове на уличното осветление. Ченгето от Ню Йорк бе пъхнало ръце дълбоко в джобовете на коженото си палто.

— Добре е — каза то след кратко мълчание. — Благодаря ти.

— Удивително е, нали? — рече Джони Г. — Въпреки всичкото разстояние от тук до Слънчевия щат (Флорида), го държа в безопасност.

Джони изплю една шлюпка, поклати глава и пое дълбоко от зловонния въздух край блатото.

— Ще излезе през април — каза тихо ченгето.

— И какво ще правя тогава? — попита през смях Джони, като разроши посивялата грива на полицая. — Кой ще ме държи с две крачки преднина пред останалите?

Очите върху унилото лице на ченгето продължаваха да гледат към далечните светлини на града.