Тим Грин - Страшният съд

Косата й бе гъста, тъмна и лъскава като палтото, беше пригладена назад с тънка диамантена диадема. Беше облечена с рокля в перлен цвят с дълбоко деколте, носеше обувки с високи токове. Небрежно сложеният грим обаче й придаваше вид на момиче на повикване. Станах и й махнах за поздрав. Тя дойде при мен, разтворила ръце, и ме целуна по устните.

Метр д’отелът ни попита дали бихме искали да седнем на маса и ние го последвахме в салона за вечеря, където високите колони и дългите плътни завеси правеха тавана да изглежда на мили разстояние. Мраморният под в средата на залата бе леко хлътнал. Той ни поведе по галерията към една маса, сгушена в ъгъла, от която се виждаше цялата зала. Понечих да седна, но Джесика стоеше като вцепенена, извърнала и свела глава надолу.

— Бихме ли могли да седнем някъде другаде? — попита тя, все още извърната.

— Това е най-добрата ни маса — каза с лек смях метр д’отелът. — Особено за господин Коудър.

Отместих поглед от Джесика към метр д’отела, а после към огледалото в златна рамка.

— Какво ще кажете за ей там? — рече тя и посочи срещуположния ъгъл, където имаше маса, заобиколена почти изцяло от висока турска шатра.

— Там е мястото за партита — рече метр д’отелът. Като видя стодоларовата банкнота, която му бях приготвил, се поколеба. — Имаме празненство, което трябва да започне в девет и половина.

Отброих още девет банкноти.

— Насам, моля — рече той с дълбок поклон.

Влязохме под пурпурната палатка с жълти вертикални райета и остър връх. Трима сервитьори бързешком заприбираха всички прибори и чаши, освен онези в края на масата, където седнахме.

— Романтично — каза Джесика. — Благодаря ти.

Поръчахме бутилка „Дом Периньон“, но им казах да ми донесат междувременно още една водка с тоник. След което останахме насаме.

— Какво стана? — попитах, след като допих питието си.

— Срещата ти с Майк Алън не мина добре, така ли? — запита на свой ред тя.

— Не, добре мина — отвърнах. — Политики. Искат да се държа сговорчиво с Бен.

Джесика присви очи и сведе поглед към масата. Един сервитьор ми донесе новото питие.

— Бен, значи — рече тя, когато той се оттегли и скръцна с дребните си зъбки.

— Бизнесът си е бизнес.

— Бизнес ли беше онова, което се опита да направи с мен? — попита тя и очите й блеснаха.

— Той не е мой приятел.

— Да, не е — рече тя и поклати глава. — Той е по-лош, отколкото изобщо можеш да си представиш. По-лош дори от онова, което се опита да ми стори.

Пресегнах се и положих длан върху китката й.

— Видях се с Джони.

— Мостът „Вашингтон“, значи — рекох и поклатих глава. — Защо не ми каза?

— Опитвам се да помогна и на двама ни — отвърна тя с повишен тон и издърпа ръката си.

— Този човек е мафиот.

— Този човек е наш съдружник — рече тя и ме изгледа бясна. — Това е бизнес.

Грабнах чашата си и я изпих до дъно, след което я тръшнах на масата и я погледнах не по-малко бесен.

— Точно така — каза тя. — Вземи си лекарството. Упой се до пълна забрава.

— А ти не можеш дори да се гледаш в огледалото, нали? Вземи още едно хапче.

— Бен Еванс ще се опита да вземе записите от скенера на ретините за Ф-Б-Р! — рече тя и се наведе напред, кипяща от гняв.

— Ти ми каза да го направя — само да си покажа окото на скенера и да си тръгна.

— Нямаше да е лошо, ако ми беше казал, че е възможно скенерът да има и записващо устройство.

— Ти беше човекът, който дърпаше лостовете — рекох. — Дръпнала си погрешния и сега искаш да обвиниш мен.

— Не говори толкова високо — изсъска тя, огледа се и се наведе към мен. — Само се оплакваш, а аз се грижа всичко да бъде наред. Да се държим заедно.

— Кои, ние ли? — попитах.

Дойде сервитьорът със сребърна купа и започна да се суети с шампанското. Казах му да ми даде бутилката и да остави чашите. Той се намръщи, но като видя изражението ми, се подчини. Изстрелях тапата в страничната стена на палатката и налях от димящото гърло.

— За нас! — рекох, изкривих устни и вдигнах чашата си.

— Трябва да се отървеш от него — каза тя.

— Разбира се, че трябва — отвърнах. — Лесна работа, нали?

Наведох се над масата, улових я под лакътя и изсъсках:

— Няма да убивам никого.

— „Няма да убивам никого“ — повтори подигравателно тя.

Изпих шампанското си.

— Пий още едно — каза тя.

— Благодаря, ще го направя — отвърнах и напълних чашата си. — Ще измисля нещо. Да го вкарам в играта, да делим. Да го привлека на наша страна.