Тим Грин - Страшният съд

— Да делите — рече тя, сви презрително устни и отметна глава настрани, досущ като кукла. — Най-добрите приятелчета. О, Боже, какъв глупак си!

Юмрукът ми се стовари върху масата и всичко върху нея подскочи. Хората в средата на залата извиха вратове към нас, гледаха ни през широкия вход на шатрата. Един сервитьор надникна иззад ъгъла и изчезна.

Изправих се, тя — също. Тръгнахме към вратата, бутахме се с лакти, но вървяхме бързо. Тя се спря да вземе палтото си. Минах покрай нея и изскочих навън, в нощта.

— Спомням си… веднъж бях на почивка в Барбадос — казвам. — Седях една сутрин на терасата, която гледаше към океана. Пиех кафе. Малко зелено гущерче пробяга по перилата, настигна една буболечка и я лапна. Имаше огромни очи и те просто гледаха в нищото, докато дъвчеше. След това тръгна надолу по стената и някаква птица пикира от една палма. Лап — и край, няма го вече гущерът.

Седя и го гледам, преди той да се прокашля и да рече:

— Е, и?

— Просто такава е природата. Големите изяждат по-малките. Още по-големите изяждат големите и нещата си вървят.

— Но ние не сме животни — възразява той.

— Но от тях сме произлезли, нали? — отвръщам. — Такава е природата ни. Или наследството ни. Плужеци в собствената си слуз.

— Какво се случи през онази нощ?

Свивам рамене и отвръщам:

— Върнахме се в хотела и се приготвихме. Тя бе измислила всичко. Имаше хиляди възможности да стане по друг начин, но Бен бе като мушица, кръжаща над лагерен огън, без да обръща внимание какво може да му се случи в пламъците.

Поклащам глава и се взирам в плота на масата помежду ни. Той е светлосин и върху него се отразяват флуоресцентните светлини на тавана.

— Никога не съм казвал на никого какво се случи — казвам.

— Знам — отвръща тихо той. — Но мисля, че би трябвало.

Сутринта се обадих в кантората на „Ай Пас“. Опитах се да се свържа с шефа им, но той бе в отпуск. Заместничката му ми даде име и телефонен номер на човек, който би могъл да ми помогне. Минах през цяло кълбо свързани една с друга секретарки и административни помощници. Опитах се да остана спокоен, но когато пристигнахме на летището Титърбро, имах чувството, че съм отново в началото.

Когато се приземихме, вече бях постигнал известен напредък. Човекът, който ми трябваше, бе шефката по технологичните въпроси. Тя бе на заседание и секретарката й обеща да ми се обади веднага щом приключат. В „Каскейд“ ме очакваха десетина японски банкери. Томи вече бе отишъл на училище, затова Джесика дойде с мен там. Докато преминавахме по моста, откъдето се вижда отражението на хижата във водата на езерото, жената от „Ай Пас“ ми се обади.

Казах й какво искам. Тя ми съобщи, че имали запис от системата в „Каскейд“. Била частна собственост на „Кинг Корп“ и моят изпълнителен директор току-що си тръгнал с чипа със записа. Бен Еванс. Разполагали само с този запис. Тръшнах телефонната слушалка и казах на Джесика, че сме закъснели. Офисите на „Ай Пас“ се намираха в Рочестър, тъй че Бен можеше да стигне до седалището на ФБР за по-малко от два часа.

— Трябва да се върнем — рекох и спрях по средата на пътя.

— И какво да направим? — попита тя. Гледаше право напред и мислеше напрегнато.

— Да го спипаме — рекох. — Аз трябва да вървя.

Тя просто си седеше, лицето й бе неподвижно, с изключение на очите. Те щъкаха непрекъснато.

— Ти върви на срещата си — каза Джесика.

— И да го оставя да отиде във ФБР?

— Трябва да го привикаме при нас — каза тя. — Ако се опитаме да го пипнем, той ще хукне да бяга. Но ако можем да го примамим тук… точно това трябва да направим.

— Но…

Тя вдигна ръка да ме прекъсне.

— Отивай на срещата си. Хайде. Закъсняваш. Имай ми доверие.

Спрях пред главния вход на хижата и влязохме вътре. Тя ми каза да не се безпокоя и изчезна зад вратата на библиотеката.

Японците подхвърляха деветцифрени суми така, сякаш не представляваха нищо. И в моето съзнание бяха нищо. Нито едно число нямаше да има значение, ако не съумеехме да спрем Бен.

Бях се вторачил в главния банкер, но едва го виждах, когато вратата на заседателната зала се отвори рязко. Видях очите на Джесика. Тя промуши пръст и ми даде знак да изляза.

Извиних се, кланяйки се дълбоко, измъкнах се и я последвах към библиотеката. Очите й блестяха.

— Той идва насам — рече.

— Тук ли?

— В Западната хижа.

Западната хижа бе първата, построена от Джеймс, когато купил парцела. Намираше се посред гората, на почти половин миля разстояние от главната хижа.