Тим Грин - Страшният съд

Строящият се търговски център също бе в северна посока. Както и Джони Г.

— А, така ли? — рекох. Добре. — Ще се видим за вечеря. В осем, нали?

Когато излязохме от тунела „Линкълн“, моят шофьор пое на юг. Майк Алън държеше апартамента на последния етаж на сграда до парка „Батъри“ с изглед към Нюйоркското пристанище. Асансьорът бе облицован с розов гранит с никелирани лайстни, а когато излязох от него, жилището на Майк Алън ми се видя като банков трезор. Две големи врати. От полиран метал. И вместо дръжка — никелирано колело с пет дебели спици.

Позвъних и един висок, с остри черти на лицето иконом отвори и ме въведе вътре. Пространствата бяха обширни и бели, стаите бяха обзаведени с минималния брой кожени кресла с необичайни форми, а в една от тях имаше само аморфна оранжева статуя. Прозорците се издигаха от пода до тавана. Майк Алън се появи от кухнята, облечен с жълт пуловер за голф и островърхи обувки, които потракваха по мраморния под.

— Тейн? — рече той. — Едно питие?

Раздрънка чашата си с джин и тоник към мен, лимончето се въртеше в ледената течност. Беше нарамил дървен стик за голф.

— Благодаря.

Смигна на иконома си и ме поведе към друг асансьор.

— Само гледай. Питието ще е там, преди да сме стигнали — рече той, докато вратите се затваряха.

Когато те се отвориха отново, добих странното усещане, че съм попаднал в друго пространство и време, досущ като насън, само дето бях буден. Зелени дървета, някои високи до четири метра, и храсти рамкираха съвършено синьото небе над яркозеленото хълмче от голф площадка. Усещах мириса на тревата, докато се изкачвахме по хълмчето, върху което имаше пейка и устройство за измиване на топките, усещах и мириса на пръстта, когато Майк я разрови с обувките си.

— Това е едно от любимите ми местенца — рече Майк и се усмихна, очевидно доволен от удивлението, изписано върху лицето ми.

Една жена, облечена в жълта униформа на прислужница, се появи иззад дърветата и ми подаде питието, след което изчезна, без да каже и думица. Когато се изкачихме на върха на хълмчето, пред нас се разкри гледката на Нюйоркското пристанище. Мостът „Гьотълс“, свързващ остров Стейтън и Ню Джърси. Остров Елис. Зеленикавата, сякаш плесенясала Статуя на свободата. До пейката имаше кофа, пълна с топки. Майк взе една, сложи я върху поставката и я изстреля в пространството.

— Е, значи си имаме проблеми — рече Майк, докато зареждаше следващата топка.

— Тук светът е съвсем различен — отвърнах.

Майк вдигна глава, усмихна ми се и оголи зъби.

— Разбираш защо това не бе за телефонен разговор, нали? Знаеш какви чувства изпитвам към теб, но имаме истински проблем. Бен…

— Господи, пак ли той?! — възкликнах и вдигнах едновременно и очи, и ръце, изплисквайки част от питието си.

— Той си има поддръжници — рече Майк и усмивката му се стопи. — Уважаван е в бранша, а това е публична компания. Седмица след първоначалното ни излизане на борсата акциите ни стигнаха 20 пункта. Вчера са паднали под осем. Това никак не е добро за репутацията ни. Хората говорят за строежа. За профсъюза.

— Тук не можеш да построиш нищо без тях — отвърнах. — И хората го знаят много добре.

— Знам, знам, но никой не отлага откриването с една година — рече Майк и изстреля още една топка, преди да изчака отговора ми. — Банките започват да нервничат.

— И в Бостън отложихме откриването — рекох, като се опитвах тонът ми да не прозвучи като вайкане.

— И пиенето. На онази вечеря, когато припадна, имаше много хора — каза Майк. Говореше благо, за да ми подскаже, че е приятел. — Подобни неща не носят добро.

— Майк, напих се в компанията на приятели.

— Наистина ли смяташ, че всички там са били твои приятели? Виж, още нищо не е загубено. Ето защо поисках да се видим. Но ти трябва да направиш нещо. Говори с Бен. Измислете нещо. Ако двамата обедините усилията си, ще можете да се справите.

— А ако не го направим? — попитах, макар вече да знаех отговора.

Майк се усмихна и рече:

— О, хайде сега. Това е като в политиката. Правиш съюзи, коалиции. Вие двамата се познавате толкова отдавна. Ще се справите.

Прицели се в съвършено бялата топчица и я удари с все сила. Гледах я, докато можех — докато не се превърна в едва забележимо петънце, което потъна в огромното пространство.

Седях в бара на „Даниъл“ и пих водка с тоник, докато зъбите ми не изтръпнаха. Всички сервитьори носеха еднакви тъмни костюми и розови вратовръзки с жълти райета, ала тапицираното с кожа столче до бара бе достатъчно удобно, за да не поискам да се преместя. Когато видях бармана да се ококорва, се обърнах и зърнах Джесика да съблича палтото си от норки до мястото на метр д’отела.