Тим Грин - Страшният съд

Седнах върху дланите си, стиснал здраво устни. Стаята се накланяше леко на една страна, после на другата. Притворих наполовина очи, но Джесика ме сбута с лакът в ребрата. Всички ни гледаха. Беше време за тост.

— Мислех си, че традициите нямат значение — рекох, след като се наведох към нея. — А сега изведнъж се оказва обратното. Мамка му!

Тя се насили да ми се усмихне, погледът й се стрелкаше из залата. Изправих се и се подпрях с ръка върху масата. Сто лица се пръснаха в морето от кръгли маси, всяка с по три свещи, заобиколени от разцъфнали жълти рози. Вдигнах чашата си и усетих как всички се обърнаха към мен. Отворих уста да заговоря, но се спрях и присвих очи.

Зад блещукащите светлинки на свещите, в празното пространство на бара, където стълбите водеха нагоре към спалните, осветлението бе намалено. Но погледът ми улови движението на човек, който се спускаше по тях, почти машинално, уловил се за перилата от ковано желязо.

Когато стигна до долната площадка, усетих как стомахът ми се свива на топка. Не можех да видя чертите на лицето му, но на слабата светлина забелязах, че имаше царствена осанка, от темето му се спускаше водопад от бяла коса.

Усетих пръстите на Джесика върху ръката си.

Видях носа. Високите скули и силните челюсти. Гневният поглед изпод снежнобелите вежди, сведени към пода. Погледнах към Джесика, премигнах към силуета, докато и тя не впери поглед натам. Чашата се изплъзна от ръката ми и се строши някъде далеко.

Отдръпнах се от масата и се стоварих обратно върху стола си. Чух тихи викове и вълна от шепот.

Пребледнялата Джесика се надвеси над мен, дръпна ме за ръката, помогна ми да се изправя.

— Добре сме, ще се оправим — рече тя, вдигна ръка към публиката, след което прибра кичур коса зад ухото си. — Моля ви, вечеряйте.

Прехвърли едната ми ръка през рамото си и се напрегна под тежестта ми. Краката ми се преплитаха, а погледът ми се премрежи, докато ме извеждаше от залата.

— Още ли го виждаш? — пита психарят.

— Нали тъкмо за това ми дават тези хапчета — казвам.

— Не, бих казал, че са повече заради депресията. Има ли хора, на които не си разказвал за това? Каза, че виждаш жена си. В килията си.

— Да, като затворя очи — отвръщам, затварям ги за миг да му покажа. — Но ти имаш предвид Джеймс, нали? Призраци.

— Така ли си помисли — че е призрак?

— Предполагам, че това ме е побъркало, а? — казвам.

— Така ли се чувстваш? — пита той.

Устните ми се свиват презрително.

— Вие — хората като теб — казвате, че съм луд. Какво обаче означава един етикет? Фикция. С помощта на парите човек може да създаде каквато си поиска фикция. „Моята жена проектира това крило на музея. А аз съм само един соло играч. Тя е блестяща колекционерка.“ Ей такива глупости. И всички ги приемат.

— Ти имаше ли фикция? — пита той.

Сплитам пръсти зад врата си и се облягам назад.

— Щастливата двойка. Като от роман на Хорейшо Алджър 10 10 Хорейшо Алджър (1832-99) — автор на много популярни за времето си елементарни романи, една от най-често разработваните от него теми е за издигането на мъжа от бедняк до милионер. — Б.пр. …

Спускам стола напред с трясък и се навеждам над масата.

— Виждал съм умрели мъже, за Бога. Джони Г. ме държеше изкъсо. ФБР пък бяха пуснали Бъки на каишка да ме преследва като вълкодав.

— Интересен избор на думи.

— Кои? — питам и пак се облягам.

— Вълкодав.

— Защо? Защото ръцете ми са оцапани с кръв ли? — питам.

— Той наистина ли сътрудничеше на ФБР?

— Всички работеха заедно срещу мен — рекох. — Ето защо Бен трябваше да си отиде.

Той прелиства книжата си, зачита се намръщен в нещо, след това вдига глава и пита:

— Заедно значи? Всички? Това е нещо ново.

— Не и за мен.

Бен отби в подходната алея, зави и видя синия събърбън на Бъки, спрян пред купчина чакъл. Дървената хижа изглеждаше като смачкана скулптура от кибритени клечки. Назъбени дървесни стволове стърчаха от изкривената маса тръби, жици и метални листи.

Една глава се подаде от тази бъркотия. Две тъмни очи и четинести, увиснали мустаци под ръба на камуфлажната шапка. Бен угаси фаровете и излезе.

— Бъки! — извика той.

Бъки изчезна за малко, за да се появи отстрани на хижата с пушка в едната ръка и препарирана глава на газела в другата. Държеше я за оцелелия й рог. Другият бе счупен, но въпреки това Бъки отвори задната врата на събърбъна и я сложи вътре.

— Искаш да се махна ли? — рече Бъки и го погледна втренчено. Не бе насочил пушката срещу Бен, но все пак дулото й сочеше в неговата посока. — Много от тези неща тук са мои.