Тим Грин - Страшният съд

— Струва ми се, че просто не е съобразил — рече Марти и закърши ръце.

— Намери го по телефона — повиших тон.

— Нямат телефон. Проверих — отвърна Марти.

— Къде е Ръсел? Люк?

— С него.

— Мамка му! Тогава кой е тук, Марти? Това е твоят шибан персонал, нали?

— Джеймс никога не ме е карал да се занимавам с водачите на Бъки.

— А трябваше ли Джеймс да разчита на Бъки за всяка шибана подробност? Та утре се открива ловът, по дяволите! Днес даваме вечеря.

— Не знам — рече Марти и отстъпи крачка назад. — Може би е решил, че не е нужно да идва.

— Марти — казах, съкратих дистанцията помежду ни и го улових за рамото, — прати някого да го намери и да доведе до довечера тук. Казах — до довечера.

— Искате ли аз да отида?

— Не можеш да отидеш, даваме вечеря. Намери някого. Кой е останал? Кой в това място не е обвързан с Бъки?

— Адам може да отиде.

— Добре, който и да е — рекох и леко го отблъснах. — Просто го докарай тук.

Марти излезе бързешком. Качих се горе в голямата зала, където щеше да се състои вечерята и казах на Джесика за Бъки.

— Мисля, че това е лъжа, а ти? — попита тя и вдигна една червено-бяла салфетка към светлината.

— Той разпределя хората по чакалата — рекох. — Той държи всички заедно, когато тръгнат през гората, или когато нещата се объркат.

— Скъпи — рече тя, изправи се и ме погали по бузата с опакото на ноктите си. — Кой го е еня? Хората могат просто да си отспят.

— Мъжете ще искат да излязат на лов.

— Кои мъже? Крие Тоньола от Дойче банк? Хауърд Рийз? Тим Кингстън? Я стига, моля те.

— Джим Хигинс ще поиска.

— Онзи от „Бас про шоп“ ли? — попита тя и цъкна с език. — Хората идват тук да видят хижата.

Тя остави салфетката и се огледа, за да се увери, че сме сами. Присви очи. Сниши гласа си и рече:

— Ако се безпокоиш за това какво мислят хората, може би трябва да уволниш някои, които не си вършат работата. А ако живеят в имоти, собственост на компанията, това може би не трябва да продължи.

— Бъки ли имаш предвид?

— Всички, които се опитват да те представят в лоша светлина. Всички, които смятат, че не ти ръководиш това място — рече тя и премести една винена чаша от другата страна на чинията. — Ако оставиш хората да ти се подиграват, това няма да продължи дълго. Изритай го.

— От къщата му ли?

Тя се усмихна мрачно, оголи онези свои остри зъби, заби показалец в гърдите ми и рече:

— Тази къща принадлежи на компанията. Ти управляваш компанията. Какво казваше Джеймс, забрави ли? Яж, или ще те изядат. Сега ти си на върха на хранителната верига.

— Джуди е там — рекох.

— И мен ме изритаха от дома ми — отвърна тя, сви рамене, духна върху една лъжица и я избърса о ръкава си. — Но оцелях.

Остави лъжицата върху масата, погледна ме и попита:

— Какво правеше, когато играеше футбол и някой се опитваше да те прецака? Забравяш, докато не се пробва отново?

Обърна се и пое към кухнята. Изгледах я как се скрива, лицето ми бе пламнало, а напрежението в съзнанието ми се засилваше. Спуснах се тичешком по стълбите към подземния гараж, където заварих Адам, облечен в дебелото си яке „Кархарт“, с дънки и високи гумени ботуши, да се качва в пикала си. Настаних се на дясната седалка.

— Идвате с мен ли? — попита той.

Кръглите му бузи, които и без друго винаги бяха розови, се зачервиха, очите му се разтвориха широко зад очилата с телена рамка.

— Няма да ходим у Ендикът — рекох. — Откарай ме До Бъки.

— До дома му ли? — попита Адам и запали двигателя.

Джуди, жената на Бъки, беше в стаята с ловните трофеи и четеше книга до камината. Препарираните глави гледаха надолу със стъклени очи. Планинска коза. Гигантски бизон. Две големи пуйки в полет. Имаше десетки животни от всичките шест или седем континента.

— Джуди — рекох, — съжалявам много, но трябва да напуснете.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Беше кротка жена с къдрава кестенява коса и очила. От онзи тип жени, които очакваш да видиш зад бюрото в приемната на обществената библиотека.

— Трябва да напуснете — рекох. — Адам ще ви помогне да си съберете най-необходимото от багажа. Разполагам само с десет минути, тъй че трябва да побързаш.

— Какво? Какво се е случило?

— Бъки е уволнен — отвърнах. — Тази къща е собственост на компанията. Не мога търпя повече глупости, както не би ги търпял и Джеймс. Ако Бъки беше сторил същото на Джеймс преди деня на откриването на лова, Джеймс щеше да постъпи като мен.

Говорех тихо, но властно. След като видях колебанието й, повиших тон: