Тим Грин - Страшният съд

След като излезе на пътя, пое по разделителната линия, сигурен, че наоколо нямаше никого. Насочи се на север към голямото езеро. Бяха му необходими няколко дни, за да реши загадката. Никой не бе виждал Скот. Колата му бе изчезнала, но той никога не носеше пари в брой, а според един от познатите на Бъки помощник-шерифи, кредитните карти на Скот не били използвани.

Бъки познаваше всички приятели на Скот и, съдейки по тона им, бе сигурен, че никой не го бе виждал. Тогава отговорът му дойде изведнъж и той вече знаеше къде е отишъл Скот — така, както знаеше къде ще се скрие едно ранено животно. За Бъки невинаги бе нужно да вижда следите. Можеше само да огледа терена, течението на потока, някое дере, склон, или китка къпинак и да му стане ясна цялостната картина.

Лъчите на фаровете му пронизаха мъглата над залива и осветиха цяла армия от бели корпуси със сини покривала, които му заприличаха на шапки за баня. Повечето от лодките бяха върху трейлърите си, но някои просто бяха подпрени с блокчета. Съдове за развлечение, притежавани от юристи, лекари и архитекти от града. Но не всички хелинги в дока бяха празни. Имаше и неколцина, които също като Бъки караха лодките си до късна есен, за да се възползват от пасажите на океанската пъстърва. Този риболов бе уморителен и на студено. Не беше за новобранци.

Бъки мина покрай сградата от ръждясали ламарини и фаровете му пробиха мъглата надолу към дока. Неговата деветметрова яхта „Рийл ту рийл“ („Макара до макара“) я нямаше. Избелелите й сини вързала висяха отпуснати на коловете си. Не се усмихна, а присви малко очи и поглади дългите краища на мустаците си, докато реши коя лодка да вземе — спря се на тази на Франки Деното. Знаеше, че Франки крие ключовете си между възглавничките на капитанското място, а и беше човек, който винаги ще държи два пълни резервоара с бензин.

Бъки се обади и остави съобщение на телефонния секретар на Франки, след това отвърза рибарската лодка и скочи в нея. Лъхтящите двигатели изпълниха нощния въздух с дим. Мъглата бе достатъчно гъста, за да останат изпаренията около лодката, докато не излезе на широка вода в пристанището. Усещаше инстинктивно пространството около себе си, виждаше изплуващите срещу него навигационни светлини — цветни точици в мъглата. Започна да изпреварва дима от двигателите на лодката си, вдъхна мириса на море и риба, намали малко, докато минаваше покрай вълноломите, като се стремеше да се държи достатъчно далеч от кулите със зелени и червени светлини.

Извън пристанището имаше леко вълнение. Регулира хода на двигателите по най-добрия възможен начин, ала въпреки това пътуването до Канада щеше да бъде тежко. Беше изминал половината път, когато оранжевото кълбо на слънцето се появи над хоризонта откъм десния борд. Мъглата започна да се стопява и скоро виждаше около себе си само водата и небето, както и слабото слънце, което грееше върху лодката през високата омара.

Когато видя острова, лицето и ръцете му бяха изтръпнали, а виещата се тънка струйка дим потвърди подозренията му. В северната част на острова имаше заливче, към което водеше тесен проход, достатъчно дълбок, ако вдигнеш навреме винтовете на извънбордните двигатели. Бъки видя собствената си яхта и спря до нея от другата страна на малкия док. Върху едно възвишение под високите смърчове се бе сгушила хижа, от която се издигаше димът.

Бъки пое по криволичещата, покрита с борови иглички, пътека. На фона на светлината от едно от квадратните прозорчета зърна някакво лице и черното дуло на пушка. Когато стигна до хижата, се спря за миг на площадката пред входа, вслуша се и влезе. Скот вдигна глава от купата с изстинали овесени ядки и чашата кафе. Дванайсеткалибровата пушка бе опряна на мивката.

— Боже мой, не мога да повярвам, Бъки — рече Скот. — Затварям очи и ето го пак — да лежи там, плувнал в онази кръв.

Бъки отиде до печката, взе от окачалката й една нащърбена чаша, наля си чаша кафе и седна.

— Не си го направил ти, нали? — попита.

Беше се зарекъл да не пита, ала се оказа, че не можа да се сдържи. Въпросът сам изскочи от устата му.

Вторачен в очите на Скот, сам можеше да види отговора — ужасът при мисълта, че би могъл да нарани баща си.

— Колко пъти съм му казвал, че имаме нужда от по-сериозна охрана — рече Скот и удари с длан по масата. — Само Карл в офиса и толкоз, което е страхотно, освен ако Карл не поправя бойлера и някой смахнат тип не влезе през парадния вход с автомат узи в ръце.