Тим Грин - Страшният съд

Двамата от „О Би Джи“ се сепнаха първи, погледнаха към мен, после — към Бен, докато той не се усети, че нещо се бе променило и вдигна глава.

— Тейн.

— Какво е това?

— Кое?

Грабнах каската от главата на мъжа, който бе най-близо до мен, и забих пръст в емблемата на „О Би Джи“.

— Това! — изкрещях.

Той се обърна към двамината мъже от „О Би Джи“ и ги помоли да ни оставят насаме за минутка. Те се качиха в асансьорната клетка и скоро изчезнаха от полезрението ни.

Бен пое дълбоко дъх и рече:

— Те крадяха.

— Кой? Какво?

— „Кон Трак“ докараха хора от профсъюза. Имаше два камиона, пълни с оптични кабели, а сега има само един. Срязаха ключалката на оградата.

— Това може да е дело и на други — рекох. — Не можеш да отстраниш компания като „Кон Трак“ от такава поръчка.

— Направих го — отвърна той. — Това е само едно от нещата. Онези хора просто идваха на работа и сядаха да играят карти. Това са глупости, Тейн. Ти ми каза да строя. И ето, това правя.

— Имаме договор с „Кон Трак“ — рекох. — Просто ги върни на работа.

Бен ме гледа известно време, след това се извърна към моста. Асансьорът се върна и издрънча. Гърдите му се повдигаха и спускаха все по-ускорено. Най-накрая се обърна отново към мен.

— Разбирам — рече той и пристъпи към клетката.

Препречих му пътя, вгледах се през правоъгълните стъкла на очилата му в яростните му сини очи. Представих си как го бутам през тези високи седемдесет сантиметра перила и приключвам всичко на място. Злополука. Подхлъзнал се и край.

— Какво разбираш? — попитах през зъби.

— Всичко — отвърна той.

Вдишвам дълбоко, издишвам през носа и казвам:

— Индианците апахи са твърдели, че човек преценява силата на един мъж по враговете му.

— Смяташ, че Бен ти е бил враг? — пита психарят.

— Джони Г. бе моят враг. Искаш да кажеш, че съм минал откъм другата страна ли? Казвам го. Моите врагове бяха приятелите ми.

— Най-опасният вид врагове — казва той.

— Опасни ли? Опасен беше Бъки — рекох.

— Ловният водач ли? — пита психарят.

Кимам и казвам:

— Дори Джеймс знаеше, че у него има нещо. Беше неумолим. Веднъж бяхме на лов в планините в Ню Мексико и ни връхлетя неочаквана буря. Стъмняваше се и водачите събираха всички хора в лагера.

Вятърът свиреше през цепнатините на хижата, не голяма хижа като „Каскейд“, а проста дървена колиба, и когато последната група се прибра, през вратата нахлу три инча сняг, преди да успеем да я затворим. Точно тогава забелязах, че две ченгета от Бостън липсваха. Бяха останали да дебнат един лос, докато водачът им бе по следите на друг ранен лос заедно с онзи, който го бе ранил.

Джеймс попита водачите от Ню Мексико кой ще отиде да ги потърси, а те се ококориха и му казаха, че разстоянието до тях било осем мили, минавало се през два прохода и било невъзможно да стигнат до тях в тази буря, камо ли пък да се върнат. Бъки не изрече и думица. Имаше спорове, изрекоха се доста горчиви думи и никой не забеляза какво прави Бъки, докато той не нарами раницата си и не излезе от хижата. Десет минути по-късно вече беше тъмно като в рог, водачите извадиха водка и започнаха да употребяват думата „самоубийство“ така, сякаш той вече се бе обесил на гредите на тавана.

Психарят ме поглежда и изчаква.

— Никой не знае как го направи — продължавам и барабаня с пръсти по масата. — Ченгетата дори не бяха в съзнание. Беше пет часът сутринта, когато той влезе през вратата, преметнал по един на всяко рамо.

Не съм глупав — рекох. — Не съм искал да ме хванат.

— Никой не твърди обратното.

— Този човек бе невероятен — казвам. — И след като веднъж бе поел подире ми, нямах никакъв шанс да се отърва.

— А как те нарочи той? — пита психарят.

— Почти съм сигурен, че знам.

Бъки се събуди в два и половина сутринта. Все още бе дълбока нощ, но беше време да тръгва. Джуди, жена му, лежеше по гръб и продължаваше да стиска оръфано книжле с меки корици. Очилата й бяха стигнали някак си до нощното шкафче. Бъки обичаше да е на открито и спеше на отворен прозорец, докато температурите не спаднат под нулата. Тази октомврийска температура малко над нулата му допадаше най-много, но това не му попречи да отиде бързешком до топлите плочи на пода около печката.

След като стъкми огъня, се изми набързо, облече камуфлажните си дрехи и започна да чупи яйца в тигана. Приготви ги бъркани, след това опече шест наденички, докато не потъмняха. Трябваше да разбърква купа с овесени ядки, докато се готвеха другите неща, както и да свари кафе. Това бе достатъчно, за да се потисне миризмата на бор, с която бе просмукан домът им.