Тим Грин - Страшният съд

Непосредствено зад семейството стоеше Бъки. Лицето му бе посивяло, устните — свити на чертица, сякаш нарисувана с въглен. Торбичките под зачервените му очи се бяха спуснали още по-надолу, ала онези тъмни ириси бяха приковани непрекъснато в мен. Най-накрая го погледнах право в очите и кимнах. Изражението му си остана каменно.

След като свещеникът приключи, членовете на семейството започнаха да хвърлят върху ковчега малки бучки пръст, които вземаха от сребърна купа. Коленете ми се бяха вдървили, но Джесика ме дръпна, извърнах се от гроба и поех покрай надгробните камъни, избягвайки по-дълбоките локви.

На хълма, издигащ се над мястото, където бяхме паркирали, имаше каменна крипта, върху която бе изписано „Бароус“. Когато завихме зад ъгъла й, видяхме тъмносин краун вик. От ауспуха му се виеше тънка струйка пушек. Върху таблото имаше хартиени чашки за кафе, които димяха и замъгляваха предното стъкло. Видях през него сивокосата да лапва нещо и да облизва пръстите си. Червенокосата сръбна от кафето си.

Джесика ме улови за ръката и ме дръпна по стъпалата, водещи към една от гръцките колони, поддържащи фронтона на криптата. Взе от мен чадъра, сви го, след това се прилепи към мен и ме бутна към колоната.

— Какво, по дяволите…? — прошепнах.

— Ш-ш-ш-т.

След минута изпод група борове, извисяващи се над някакви стари гробове, се появи Бен. От дъжда русата му коса бе потъмняла и прилепнала към черепа, огледа се бързешком преди да хукне и да измине на бегом последните десетина стъпки до колата на вещиците. Габаритите на колата им просветнаха за миг и след това тя бавно се спусна по настланата с чакъл алея.

— Мамка му! — рекох.

— Аха — каза Джесика и кимна, сякаш бе подозирала именно това. — Подлец и издайник.

Само я погледнах.

Тя също ме погледна, намръщи се и рече:

— Не съм ти казвала какво направи, след като жена му го напусна.

— За какво говориш? — попитах и усетих как ме стягат гърдите.

— Не е чак толкова добър приятел — каза тя. — Аз се опитах да го забравя. Знаех, че е потиснат заради напускането й и заради децата.

— Това какво общо има с теб?

— Хайде, хайде — рече тя, разтвори чадъра и тръгна надолу по стълбите.

— Какво? — попитах, настигнах я, взех чадъра, но го държах над главите и на двама ни.

— Ти беше в Ню Йорк — започна тя, мушнала ръце дълбоко в джобовете си, леко прегърбена. — Той дойде у дома и каза, че имал нужда да поговорим. Плачеше. Дожаля ми за него, а той ме покани да пийнем по нещо в „Шърууд“. По пътя отби колата в Санди Бийч и угаси двигателя.

— Не си ми казвала досега — рекох, напрежението вече избиваше през гърлото и през ушите ми.

— Опита се да ме докосне — продължи тя, спря се и ме погледна. — Каза ми, че си мислел за мен. Аз слязох и понечих да си тръгна за вкъщи, но той ме сграбчи и пусна ръка… под роклята ми.

— А аз къде съм бил, по дяволите?

— Беше на вечеря с хората от „Латъм и Уоткинс“. Със Скот Гордън. Знаех, че работиш по сделката за Торонто и не исках да те безпокоя.

— Ще го убия, копелето! — рекох.

— Видя ли? Ето защо не ти казах — рече тя, прегърна ме и склони глава върху гърдите ми.

— Мамка му! — възкликнах и зарових нос в мекото гнездо на косите й. — Опитал се е да те изнасили, така ли?

— Не, по-лошо е — отвърна тя. — Той се опитва да прецака всички нас.

— Малката марионетка на Джеймс — рекох. — Бих могъл да извърша същото и с малката кукла Бен. Знаеш ли?

— Знам — рече тя и потърка чело о вратовръзката ми. — А може и това да стане. Но ако се наложи, аз ще ти кажа кога да го направиш. Нека да го направим както трябва.

— Точно тогава разбрах, че говори сериозно — казвам.

— Не го ли знаеше и преди?

— Виж, в университета ние бяхме като братя — казвам. — Да, после малко се поотчуждихме. Съпругите ни не се разбираха. А и човек се ангажира с деца и прочее.

— Но той е бил и заплаха — казва психарят.

Свивам рамене и продължавам:

— Човек не сваля жената на приятеля си. Но като си мисля сега, след като си извършил нещо, което аз сторих с Джеймс, разбираш, че няма повече какво да губиш. Какво значение има в крайна сметка? Дали ще получиш една или хиляда доживотни присъди?

— Всеки път, когато си извършвал престъпление, си рискувал — казва той, — и вероятността да те заловят е ставала все по-голяма. Трябва да си бил наясно с това.

— Така ли?

— Не го ли знаеше?

— Беше същото, като си тръгнахме онази вечер от благотворителната вечер с Джони П, сякаш можехме да направим каквото си поискаме, а ако не направиш онова, което искаш, защо тогава те има? Това каза Джесика и аз си мислех, че е права. Човек трябва да живее.